— Оставете тия намеци, мистър — избъбрям с нотка на досада. — Нямам никакво желание да ми пращате вашия Марк.
— Аз също — признава Дрейк. — Поне додето не съм видял на какво сте способен в другата област. А започнете ли прекалено да харесвате Бренда, не мога да ви гарантирам дълголетие. Не казвам, че непременно ще ви пратя Марк, но рискът да го направя не е малък.
— Престанете, Бил — промърморва дамата. — Никак не ви отива да се правите на ревнив.
— Не забравяйте, скъпа, че освен това глупаво чувство на ревност, човек може да има и известно чувство на достойнство. Нали, Питър?
— Не разбирам нищо от чувства.
— Толкова по-добре за вас. Допуснеш ли да те водят чувствата, току-виж те отвели до Марк.
— Прекалено често взехте да споменавате това име — забелязвам. — Почвате да ме плашите.
— Засега, ако някой има основание да се плаши, това не сте вие. Поне додето не ви е омръзнал животът. Защото ако настъпите някъде стария Дрейк, ако го настъпите по интереса му или да кажем по достойнството, това ще означава, че животът наистина ви е омръзнал, нали, Питър?
— Допускам, че е така…
Но репликата ми е заглушена от предупредителния гръм на оркестъра, последван от предупредителния глас на водещия:
— А сега — мис Линда Грей!
В цялото си величие. Едно величие, което още по-ярко се откроява на фона на строгия тоалет: бяла блуза с много дантели и дълга черна пола. Но каква глава! И каква фризура!
Мис Линда прави няколко стъпки към средата на дансинга, дето вече е поставена стойката с микрофона. Значи тоя път няма да има събличане. Или стриптийзът ще бъде от духовно естество. Артистката се покланя скромно на няколкото раздали се тук-там ръкопляскания, придава също тъй скромен израз на лицето си, сетне взема в ръка микрофона и обхожда с разсеян поглед масите край дансинга, додето спира върху бедната ми персона. Жертвата е намерена. Може би не идеалната за случая, ако си спомним за синината и драскотината ми, но какво да се прави, когато всички други в първата редица са или жени, или дъртаци.
Мис Линда прави още няколко стъпки, сега вече в моя посока, потапя очи в моите и в залата се разнася топъл мелодичен глас:
Нищо не ми пречи, разбира се, да й обърна гръб и да я оставя на сухо и изобщо да покажа, че пет пари не давам за нейната меланхолия. Но дали под властта на изпитите два скоча или под властта на тия две синьо-зелени очи, аз я оставям да надзърта в моите и дори да постави дружеска ръка на рамото ми:
Бих могъл естествено да стана и да кажа: „Успокойте се“ или: „Я по-добре седнете и пийнете нещо“, или най-малкото да отместя тази нежна ръка от новия си костюм, но дали под властта на изпитите два скоча или под властта на тия две синьо-зелени очи, аз я оставям да се припознава и да ме смята за свой любим и да се държи за рамото ми. Впрочем тя вече е оставила рамото ми и прави няколко стъпки назад към стойката на микрофона, но вместо да го окачи там, където му е мястото, продължава:
Подир което, както и следва да се очаква, идва отново ред на рефрена и дамата вече отправя погледи не към мене, а нейде към дъното на залата, където се таи може би съдбата или смъртта или някой от келнерите, изобщо тайнственото и неразгадаемото, а в залата с интонацията на сподавено отчаяние се носи мелодичният настойчив глас:
Сетне гръмват ръкоплясканията. В подобни случаи и на подобни места хората винаги охотно ръкопляскат, за да покажат, че са дошли тук не за голите задници, а за Изкуството, чистото и възвишеното, изобщо онова с главното И.
— Как спахте, Питър? — произнася любезно Дрейк, когато — призован от Ал — се явявам в кабинета със спуснатите завеси.
Избъбрям нещо в смисъл на „мерси, добре“ и продължавам да чакам, изправен сред стаята, тъй като отлично знам, че шефът не ме е повикал, за да разбере как съм спал.
Той обаче не бърза с деловата част, а става и приближава до количката с бутилките, която вече се мъдри между двете кресла.