— Може и да не е криминална — възразява генералът. — Няма никакви гаранции, че е само криминална.
— Средата е такава, че засега поне липсват основания за други предположения — настоява Борислав на своето.
— Е, каква е тогава според тебе тази криминална история? — запитва шефът, като го поглежда със сините си очи, просто неприлично сини за един генерал.
— Може би се опитват да изнесат някакви ценности — подхвърля приятелят ми. — Пешев и Станчев са порядъчни граждани, но са от известни буржоазни фамилии, владеят чужди езици и биха могли да послужат на Райт за връзка с други фамилии и изобщо за събиране или издирване на някакви ценности… монети, икони, бижута… знам ли?…
— Не е изключено — свива рамене генералът, — но е слабо вероятно. Ти какво мислиш, Боев?
Когато ми задава служебен въпрос, шефът винаги се обръща към мене на презиме.
— Може би някаква контрабанда — промърморвам.
— Каква контрабанда?
— Например наркотици.
— Че какви наркотици ще търсят при нас?
— Не при нас, а през нас — уточнявам версията си. — Подготовка на канал от Средния Изток на Запад.
— Наркотици… бижута… — повтаря сякаш на себе си генералът.
Той явно не е доволен от хипотезите ни. Ние също, впрочем. Но след като си се мотал десетина дни из ония свърталища на мошеници и дребни гангстери, трудно ти е да допуснеш, че в главите им се е родила идеята за голяма политическа операция.
— Възможно е и друго — казвам. — Възможно е Милев да е използувал пътуването на Райт, за да набере чрез него някакви сведения, които да предложи на евентуалните си американски шефове, за да блесне или да изкопчи малко долари.
— Вярно — кима генералът. — Но ти готов ли си да приемеш, че този англичанин ще се дигне да дойде чак в България, просто за да прави услуги на Милев или да кара ски?
Възражението е уместно. И цялата работа е там, че при оскъдните данни, с които разполагаме, ние много по-лесно можем да формулираме възражения, отколкото убедителни догадки. И това е единственият въпрос, по който и тримата се оказваме единодушни.
— Така няма да стигнем до никъде — заключава генералът. — Необходима ни е по-богата и по-точна информация.
— Тая информация обаче можем да я получим само ако внедрим наш човек в средата им, вместо да се въртим като котки около гореща баница — подхвърлям.
— Не знам струва ли си труда чак да внедряваме човек — забелязва скептично Борислав.
Генералът мълчи известно време, като измерва с крачки разстоянието между бюрото и прозореца. Сетне произнася:
— Струва си. И покушенията върху тебе най-добре го доказват. Дори престъпниците не прибягват до крайни мерки за нищо и никакво. Значи, не се касае за нищо и никакво.
Той замълчава и отново се заема да измерва с крачки разстоянието от бюрото до прозореца. После ме поглежда и този поглед ми е напълно достатъчен, за да отгатна следващата реплика:
— Какво ще кажеш, Боев, ако изпратим тебе, а? В края на краищата предложението е твое. А Борислав при всички случаи вече е вън от играта. Едва ли е нужно да им доставяме мишени чак от България.
— Емил също става за мишена — подхвърля приятелят ми.
— Да се надяваме, че в случая няма да демонстрира тъкмо това си качество — отвръща шефът. — Макар че при едно пътуване в неизвестното…
Той не довършва фразата, а само прави още няколко крачки към прозореца. Подир което се заемаме да огледаме нещата по-отблизо — легендата, тактическите ходове и всички подробности, свързани с особеностите на обстановката и възможните изменения в нея.
Два часа по-късно казвам сбогом и се отправям към изхода. И както винаги, когато кимам на козируващия при вратата милиционер, в главата ми се мярка идиотската мисъл, че може би за последен път минавам през тая врата и че това пътуване в неизвестното е от ония, двойно по-евтините, при които не е предвиден билет за връщане.
Достатъчно е да гледаш малко по-спокойно на живота, за да почнеш да откриваш дори и в трудните ситуации нещо утешително. Утешителното в случая е, че легендата ми е чисто българска, че пътувам като домакин на наш параход и че в тая ранна пролет една морска разходка от Бургас до устието на Темза съвсем не е неприятна.
Задълженията ми на домакин са твърде прости и съвсем формални, тъй че имам пълна възможност да се наслаждавам на слънчевите средиземноморски пейзажи, които не бих желал да помрачавам посредством скучни описания. Завързвам дружески връзки с екипажа и успявам да укрепя авторитета си ако не в сферата на домакинските услуги, то поне в областта на белота. Боя се обаче, че хубавите впечатления, които оставям по време на пътуването, се превръщат на пух и прах в прощалния ден.