Използувам прочее възможността да пия кафето си веднаж в тоя, а друг път в оня бар, да оглеждам, застанал на някой ъгъл, върволицата минувачи или да зяпам по витрините и да чета малките обяви на дами, предлагащи се за голи модели, и на господа, търсещи такива.
Понякога, особено вечер, понеже вечерите са най-тягостни и най-дълги, стигам до ъгъла на Пикадили съркъс и спирам да погледам оня другия свят, който ми е запретен. Големите неонови букви по фасадите следват обичайната си игра, започната още в дневните часове. Имената на напитки и дъвки угасват и светват, за да угаснат и светнат отново в синьо, червено и златно, доказвайки настойчиво и неуморно, че тая прозаична работа, търговията, също си има своята поетична страна.
А долу по тротоарите се движи лондонската навалица, хора на трупи или на двойки, тръгнали към театрите, кината и ресторантите. И само тук-там някой самотник като мене. Колкото за да си кажеш, че не си единствен.
Насред площада върху потъмнелия бронз на фонтана се издига и статуята. Коя статуя? — ще залита някой, тъй като има хиляди хора, които всекидневно минават през площада на Пикадили, без да забележат, че тук има и статуя, понеже твърде бързат, за да се занимават със статуи. Но аз няма закъде да бързам и затуй съм успял да я открия, нещо не твърде лесно, защото наистина е съвсем дребничка и невзрачна сред високите очертания на околните сгради, сред многоцветните сияния на неона и потоците коли, между които мудно си пробиват път червените двуетажни лондонски автобуси.
Да, статуята. Не на Нелсън, за която трябва да прескочите до Трафалгар скуер. Нито на кралица Ана, очакваща ви в квартала на Уестминстър. А на малкия античен Ерос. Един мил каприз от страна на тоя чудовищен град, построен с войни и грабежи — да постави в центъра си изваянието на любовта. И едно наистина дребно изваяние, както е дребен всеки подобен каприз. Близко до ума е, че както е застанал на един крак и е опънал лъка си към потока коли, невръстният Ерос едва ли има шансове да порази някого. Може би тъкмо затуй е и още по-трогателен.
И понеже става дума за това свято чувство любовта, следва може би да добавя, че веднаж срещнах Линда. Не знам защо Дрейк толкова иска между мене и Линда да възникне някаква взаимна симпатия, но естествено е да подозирам, че това едва ли е от копнеж да ни задоми и слее в едно щастливо семейство, което ще живее дълго и ще има много деца. Каквито и да са подбудите му, те се натъкват обаче на съвсем спонтанна и напълно взаимна антипатия.
Срещнах я прочее една заран пред входа на „Ева“, дето отиваше вероятно на репетиция. Бих могъл да се направя, че просто не я виждам, ала това би означавало да покажа, че тя все пак ме занимава. Линда вероятно бе на същото мнение по въпроса. Тъй че кръстосахме безучастни погледи, кимнахме си студено и отминахме всеки по пътя си. Изобщо една среща, която дори не си струва да отбелязвам, ако не бе последвана от други събития.
А другите събития се очертаха едва когато шефът подир дълга пауза най-сетне наново ме повика в старомодния уютен кабинет със спуснатите завеси.
— Е, наскитахте ли се? — запитва Дрейк, от което ми става ясно, че през цялото време е бил в течение на движението ми из квартала.
— Ами какво друго да правя, когато вие вече дори сте забравили, че имате секретар.
— Не бойте се, Питър. Няма такава опасност. И дори да се случи да забравя, необходимостта да ви плащам заплата тутакси ще ме подсети.
Той се измъква бавно иззад бюрото, не, разбира се, за да ми стисне ръката, а за да прегърне дружески някоя бутилка.
— Един скоч? — запитва шефът, като приближава до количката с напитките.
— Струва ми се, че още е малко рано…
— Рано ли? Кога ще престанете с тия ваши подмятания? Аз все още не съм чак такъв алкохолик, за какъвто ме смятате.
Наливам си два пръста „Балантайн“, за да не го обидя и се отпускам в креслото. Дрейк отпива малка глътка, сетне повтаря, за да съпостави вкуса на първата с вкуса на втората и оставя цилиндричната чаша на бюрото. После вади от джобчето традиционната пура и се заема с традиционните манипулации. И едва след като пурата почва да произвежда обилните си порции дим, стигаме до същественото:
— Тия дни ми стана ясно, че скитането е за вас любимо занимание. Не да се мъкнете по жени, не да играете покер, не даже да ядете бой, а скитането, това е вашето хоби. Затуй реших да ви дам възможност да го разгърнете на по-широк терен: отвъд Сити, отвъд Лондон, отвъд Острова, чак до оная там балканска страна.
— Значи, Ларкин е приключил проверките си? — запитвам, като оставям без внимание проявата на великодушие към моето хоби.