Нямам възможност естествено да разговарям с него на матерния ни език, а колкото до английския, той едва ли го владее, пък и да го владее, каква полза, когато очарователната дама в сивия костюм, застанала до мене, има достатъчно тънък слух. Тя, разбира се, има и зрение, обаче нито обръща особено внимание на онова, което мъжът зад гишето пише върху служебния фиш, нито може да го разчете. За разлика от мене.
„Съобщено. Чакайте“ — само две думи, нанесени под името ми, и то точно в графата семейно положение. Значи поне със семейното положение сме наред. Центърът има грижа за синовете си.
Настаняват ни в слънчева стая на втория етаж с балкон и изглед към морето. Нахранват ни в ресторанта без прекалено чакане. Подир което се качваме наново горе за обичайния лек следобеден сън. В стаята, освен двете долепени едно до друго легла, се намира и лазурносин диван, от тия, стандартните, дето са наистина малко по-дълги от половин човешки ръст, ала доста по-къси от цял.
— Смятам, че ще ви бъде съвсем удобно на дивана — подхвърля Линда, преди да се отправи за преобличане в банята.
— Ако смятате така, можете сама да го използувате — отвръщам, като свалям ризата си, за да я заменя с пижамата.
— Но все пак вие няма да имате дързостта да спите в моето легло — повишава леко тон жената.
— Съвсем не. Ще спя в собственото си легло и без да нарушавам граничната линия.
— В такъв случай ще разделим двете легла — заявява дамата.
— Разделяйте ги, ако щете. Макар да не смятам, че Дрейк би одобрил едно тъй бързо разконспириране. В тия хотели, знаете, всичко, което се върши, е известно на прислугата.
— Но разберете, че не съм свикнала да спя до чужд човек — произнася с все същия повишен тон Линда.
— Аз също не съм свикнал, обаче се примирявам. И за да не си въобразявате много, ще добавя, че пет пари не давам за вас и колкото по-бързо го разберете, толкова по-добре.
При тия думи разкопчавам колана на панталона и с тоя жест я прогонвам тутакси към банята.
По всяка вероятност инатът на фалшивата ми съпруга не е по-малък от моя, защото когато един час по-късно отварям очи, налага се да установя, че е отмъкнала завивката си на дивана и се е инсталирала върху него. Не съм дотам лицемер да твърдя, че тая подробност ме огорчава прекалено. И аз като Линда не съм свикнал да спя с чужди хора. Макар че — между нас казано — неведнаж ми се е налагало.
Освежавам се с един душ в банята и отстъпвам кавалерски място на дамата. Вече съм се облякъл, когато тя на свой ред излиза.
— Мисля, че ще е добре да идем на плажа — предлага жената, без да ме гледа, сякаш говори не на мене, а на окачената върху стената гравюра, която представя момък и момиче, усмихнати и уловени ръка за ръка, изобщо една двойка, доста различна от нашата.
— Защо не, вървете! — избъбрям великодушно. — Аз лично ще се поразходя и ще изпия някъде едно кафе.
— Ако не сте забравили, Дрейк нареди да не се разделяме — забелязва сухо Линда.
— В такъв случай каня ви да дойдете с мене.
— Искам да ида на плажа — повтаря дамата тъй упорито, че очаквам дори да тропне с крак.
— Добре — отстъпвам с въздишка на досада. — Ще ме придружите до кафенето, а после аз ще ви придружа до плажа.
Така и става. Но постигнатият компромис не внася никакъв топъл полъх в ледената семейна атмосфера. Линда с отсъствуващ изглед пие колата си в сладкарницата, а аз с досада седя под слънчобрана на плажа. Не си давам труд дори да проуча как изглежда дамата ми в бански костюм. Пък дори и да искам, не мога да го направя, тъй като нямам очи на гърба си. Изобщо ние мълчим, обърнати гръб към гръб, и що се отнася до мене, едничкото, което ме занимава, е въпросът кога и как ще се установи връзката. Защото ако и утре бездействувам все тъй, както днес, Линда ще почне да формулира подозрения.
Отговорът на въпроса идва още същата вечер, когато се храним в градината на ресторанта. В градината има оркестър и дансинг, така че когато някакъв млад и твърде възпитан мъж от тия, говорещите немски, се приближава до масата и поканва дамата ми на танц, не виждам нищо свръхестествено в тая подробност. И дали понеже докрай се е отегчила от цял един ден мълчание, или защото иска да ми натрие носа, но резервираната Линда става и придружена от говорещия немски, се запътва към дансинга.
— Ще ви очакват, след като се приберете. Съседната стая отляво. Можете просто да минете през терасата — казва някой тихо зад гърба ми.
Не е нужно да се обръщам, за да разбера, че това е Боян.