— И недей да увеличаваш излишно рисковете, които и без това не липсват — предупреждава ме накрая шефът. — Вие двамата с Борислав понякога прекалено напирате да влезете в графата на героите. Искам да кажа на ония, падналите при изпълнение на служебния си дълг.
Той ми подава ръка и ме поглежда за миг с тия свои сини очи, колкото за да каже онова, дето обикновено се изразява с изтъркани фрази, към които генералът няма особен вкус.
— И наесен да си тук — предупреждава ме Борислав, като на свой ред ми подава ръка. — Нали знаеш кога ми е рожденият ден.
Прибирам се в брачната стая, за да установя, че лъжесъпругата ми все още е потънала в дълбок сън. Използувам обстоятелството, че се е захлупила по лице и че още съм буден, за да й сервирам няколко добавъчни порции кисело мляко.
— Вие ли сте, Питър? — промърморва неясно Линда.
— Само аз и никой друг — успокоявам я.
Впрочем тя и без туй вече е почнала да се успокоява. Температурата е поспаднала, дишането е станало по-тихо и по-равномерно. Изключителна физика, както вече, струва ми се, отбелязах.
Още два дни, посветени на постепенното съвземане, и всичко е отново наред, ако не броим тъжната гледка на лющещите се парцали кожа и на все още зачервените до кръв тук-там места. Но човек трябва да затваря очи пред малките и преходни недостатъци на една жена, особено когато тя му е съпруга.
— Всъщност аз почти приключих подготовката, за която бяхме изпратени — обявявам заранта на шестия ден по време на закуската.
— Вие сте невъзможен! — възклицава Линда, която вече е възстановила не само здравето, а и лошия си характер. — Тъкмо когато отново се готвя да започна слънчевите бани.
— Това го кажете на Дрейк. Аз изпълнявам само нарежданията на шефа. И впрочем всичко зависи от положението с билетите.
За щастие на дамата, положението с билетите се оказва зле. Успявам да ангажирам места едва за пет дни по-късно, тъй че летуването продължава. За мене лично и за задачата ми туй е подробност без значение. Додето ние сме тук, нито Дрейк, нито Ларкин могат да предприемат нещо. И добавъчните комбинации — в случай че се предвиждат такива — ще започнат едва след като сполучливото приключване на експедицията стане известно.
Последните дни минават значително по-приятно от първите. Линда вече се пече с необходимата предпазливост, но което е по-важно, болестта донейде е притъпила злината й. Не знам защо става тъй, обаче факт е, че нещастието прави хората по-малко проклети от обичайното.
— Струваше ми се, че се люшкам нейде между живота и смъртта — обяснява дамата, додето лежим под сянката на слънчобрана. — Но май че бях се приближила повече към смъртта.
— Всеки е имал подобни преживявания — казвам успокоително.
— Е, да, но да умреш от едно прозаично изгаряне…
— Нима има значение от какво ще умреш? По-важно е за какво живееш — пускам в ход първата баналност, която ми хрумва.
— А нима вие сте мислили за какво живеете? — запитва Линда.
— Кой не е мислил?
— И сте убеден, че вървите към своята цел?
— Съвсем не. Убеден съм, че се движа по течението. Също като вас, когато сте се люшкали между живота и смъртта.
— Не разбирам… — произнася полугласно жената.
— Не разбирате, че между многото житейски цели може да има и такива, които са безнадеждно рухнали?
— А, това го разбирам.
— Е, в такъв случай значи се изяснихме.
Тя мълчи, като чертае нещо върху пясъка, тъкмо там, дето няколко дни по-рано лейтенантът бе написал своето петцифрено число. Сетне казва:
— Значи, и вие сте като мене.
— В какъв смисъл?
— В смисъл на рухналата цел. Не знам каква е била точно вашата, обаче излиза, че и вие сте като мене.
— Смятам, че сте още твърде млада, за да се причислявате към категорията на корабокрушенците.
— Млада за какво? За да стана съпруга? Или за да бъда певица?
— Но вие сте певица…
— Да. В кабарето на Дрейк. Обаче представете си, че съм мечтала за нещо повече от туй да пея пред ония полупияни мъжкари в „Ева“… Че съм живяла с надеждите за голямата естрада…
— … За световна известност — опитвам се да й помогна.
— Може би не за световна известност, макар че кой не копнее за нея, но поне за един чист и осмислен живот… осмислен от изкуството, а не от заплатата в края на месеца.
— А защо предполагате, че вратите пред вас вече са затворени?
— Какво има да предполагам? Знам го. Проверявала съм го, и не веднаж, ето с тия ръце и с тая глава, блъскала съм се в затворените врати на театри, на мюзикхоли, на всякакви импресарии…
— Човек трябва да упорствува докрай — забелязвам. — На вас поне инат не ви липсва.
— За вас важи същото. Но ето че и вие сте се отказали. Не знам от какво и не знам защо, но ето че сте се отказали. А какво да правя аз, когато, менажерите ми викат: „Сега, миличка, викат, едно момиче ако не стане певица на седемнайсет години, значи изобщо за нищо не го бива.“ А аз бях на седемнайсет точно преди десет и от тях близо девет съм изразходвала, за да тропам по различни врати и дори когато тръгнах из кабаретата на Сохо, все още продължавах да тропам, именно защото, както сам казвате, поне инат не ми липсва.