— Може би нямате свой репертоар… — подхвърлям, за да кажа все лак нещо.
— Имам репертоар! — извиква тя е почти същата настойчивост, с която онзи ден казваше: „Искам на плажа!“ — И песните, дето сам ги чухте, са всичките от моя репертоар.
— Включително и онази, за която ме използувахте като жертва?
— Нямахте толкова блестящ вид, за да го заслужавате. Обаче какво да правя, когато другите бяха все старци.
Тя замълчава, сякаш изтървала нишката. После се връща на темата:
— Да, включително и онази! И всички те са написани специално за мене от един изключително талантлив композитор.
Сетне прави нова пауза. А сетне добавя някак уморено:
— Само че и репертоарът ми вече остарява. Сега пеят други песни.
— Ще накарате вашия композитор да ви напише нови. Предполагам, че е безумно влюбен във вас.
— Беше… макар и не тъй безумно… Любовта никога не е безумна, освен когато е любов към хашиша… Като неговата.
— Значи, готов е за песни в новия стил. Нали сега наркоманската музика е на мода… тая, псходеличната…
— Е, да. Но той отиде да я пише на оня свят.
Щом сме стигнали и до тая тема, по-добре да приключваме. Което и казвам. Тъй че вдигаме се, за да се потопим за последен път в морето и да поемем към хотела.
— Навярно ви отегчих с тия мои истории — подхвърля тя по-късно по време на обеда.
— Напротив. Спестихте си боя, който бях решил да ви хвърля, щом се приберем в Лондон…
— Само да се бяхте опитали! — произнася тя войнствено.
— Наистина го бях решил. Заради високомерието ви. Но сега мисля, че почвам да ви разбирам…
— Не държа да се умилявате над съдбата ми.
— Няма такава опасност. Характерът ви е достатъчно проклет, за да предизвиквате умиление. Мисля просто, че почвам да ви разбирам. От което, естествено, вие нямате особена полза, освен че си спестихте един бой.
— Това за ползата е ясно и без да го казвате — забелязва тя. — С какво може да помогне един корабокрушенец на друг корабокрушенец?
— С нищо, освен с баналната мъдрост на победения: да се научиш да понасяш удари, това е всъщност животът ни.
— Уча се, доколкото мога, и без да ми го внушавате.
— В такъв случай всичко е наред и можем да ставаме.
Но тя не става и продължава да седи апатично на мястото си и да се взира в недояденото парче торта пред себе си.
— Казвате, че ме разбирате… А аз именно сега не ви разбирам, Питър.
— Драго ми е да го чуя. Това е винаги едно малко удоволствие — да изглеждаш загадъчен.
— Не, сериозно. В началото ви смятах за обикновен грубиян между всички други грубияни в оня квартал. После, когато почна пътуването, взех да долавям, че сте нещо по-друго, макар и не по-привлекателно. А през тия дни на болестта… и с тия ваши грижи… вие съвсем ме объркахте, да не говоря, че ме трогнахте…
Горе в стаята, след като е взела обичайния душ и е облякла в банята нощницата си — една целомъдрена поплинена нощница, — Линда се изправя пред огледалото и заголва бедра до предела на допустимото:
— Мисля, че все пак добих добър тен.
Измърморвам нещо окуражително, ала бързам да отместя погледа си към синевата на родното море. Тая жена има такива бедра…
— Надявам се, че ще бъдете достатъчно тактичен, за да не споменавате на Дрейк за заболяването ми.
— Защо е необходимо да го информирам за подобни дреболии?
— За вас това може да са дреболии, но за него не са. Казано под секрет, Питър, той ми беше наредил да следя и за най-малките ви действия.
— Подозирах го и без да ми го казвате. Такъв мнителен тип като него смята, че само мъртвецът е достоен за доверие, и то след като бъде добре заровен.
— Престанете с тия гробарски сравнения, моля ви.
— Не допусках, че сте толкова чувствителна.
— Защо не допускате? Защото си вадя хляба в оня квартал? Защото се движа сред ония типове? Защото шеф ми е такъв като Дрейк?
— Ами, горе-долу…
— А вие, вие какво търсите там? И кой е шефът ви?
— Шшшт! — произнасям полугласно, понеже тя излишно е повишила тон. — За мене няма друг изход, не разбирате ли? А жена като вас би могла навярно да си намери някое по-чисто място.
— Чисто място ли? — засмива се тя. — Чистите места са за привилегированите, драги мой. Чистите места са там, отвъд затворените врати.