— Добре, съгласен съм. Само се успокойте.
Ала тя вече се е овладяла и казва с друг тон:
— Съвсем спокойна съм, не се тревожете. Единственото, което ме безпокоеше, бе олющената кожа, но сега и това е наред.
Линда отново се обръща към огледалото и вдига поплинената нощница до нивото на допустимото:
— Наред е, нали?
Приближавам, съвсем против волята си, и съвсем против волята си признавам:
— Наред е, да.
Тая жена има такива бедра…
— Вие сте по-скоро скъп на комплименти — забелязва тя.
— Какво значение имат думите — промърморвам, като се сещам, че съм се зарекъл да не й правя комплименти.
— Никакво. Освен че изразяват нещо.
— Ако дойде ред да се изразяваме, мисля, че ще намеря начина…
— Кой начин, Питър?
— Друг път ще ви кажа.
— Кога? Утре? Но утре вече няма да сме тук.
Тя е права, разбира се, защото днес е наистина последният ни ден.
— Да, да, вашата песен… — избъбрям, като се опитвам да насоча погледа си към синьото родно море и в същото време усещам да ме притегля тоя властен магнит — синьо-зелените очи на жената.
— Моята песен? — запитва Линда. — Толкова ли сте сигурен, че тя не е и вашата? Толкова ли сте сигурен в своето утре, Питър?
Тя е набарала най-сетне слабото ми място, тая хубавица с кадифен глас и железен инат. Защото ако има нещо, в което да не съм сигурен, то е именно моето утре. Да не говорим изобщо за другиден.
И после, едно приятелско същество сред зверилницата на оня квартал, това съвсем не е за изхвърляне, казвам си за служебно оправдание.
— Е, Питър, за какво толкова се замислихте? За вашето утре ли? — любопитствува жената.
— Именно.
— И докъде стигнахте?
— До никъде — признавам. — Тия ваши очи просто ми пречат да се съсредоточа.
И с отчаяния жест на давещия се, който се хваща за сламката, аз обгръщам снагата й, която — между нас казано — е достатъчно щедра и добре очертана, за да бъде сравнявана с някаква сламка.
— … Вие си позволявате подобни волности с една почти непозната, дяволски упорита и високомерна жена? — учудва се Линда, когато прекъсва най-сетне целувката, за да си поеме дъх.
— Ако почна да се церемоня и със собствената си съпруга… — промърморвам и наново я прегръщам.
ШЕСТА ГЛАВА
Пътуването назад минава без произшествия.
— Това странно пътуване… — казва като на себе си Линда, когато слизаме на летището и се отправяме към граничния контрол.
— Защо „странно“?
— Ами защото започна тъй зле и после стана още по-зле, за да свърши накрая като приказка.
— Има различни приказки — забелязвам.
— Тази беше от най-хубавите. И, уви, от най-късите.
И когато се нареждаме на опашката пред гишето, добавя:
— И това е краят.
Естествено, че е краят. И ако не сме го осъзнали напълно, налага се да го осъзнаем още щом се настаняваме в джагуара на Дрейк и потегляме и, разбира се, вече мълчим, защото тук е шофьорът и защото хладната атмосфера на тоя град постепенно ни обгръща и защото мислите ни се насочват към оня квартал и към оня човек, пред когото след малко ще трябва да се явим на отчет.
— Е, как са младоженците? — ухилва се Дрейк, когато влизаме в кабинета със спуснатите пердета.
— Скучаят, мистър — промърморвам. — Вие знаете, че законният брак не е като свободната любов.
— Чувал съм подобно нещо, но нямам лични впечатления — признава шефът, като се измъква иззад бюрото и се насочва към оня специфичен мебел, добре гарниран с бутилки. — Ако трябва да се ровя в биографията си, аз, Питър, никога не съм вкусил семейното щастие. Работа, работа и работа — такъв е целият живот на стария Дрейк.
При тия думи той си налива четвърт чаша скоч, като прибавя за декорация и две кубчета лед. Сетне, макар и с малко закъснение, се сеща, че в кабинета има дама:
— А вие, Линда?
— Благодаря, предпочитам да се въздържа.
— Ах, тия певици с техните режими и въздържания! — въздъхва шефът. — Но поне вие, приятелю, не сте певица. Освен ако сте пропели там, на Балканите, под влияние на съпругата си.
Налага се да потвърдя, че наистина не съм певица и да поема предложената ми чаша.
— Е, чакам доклада ви! — изръмжава рижият с по-друг тон, след като опитва вкуса на уискито.
— Всичко мина нормално — рапортувам.
— Всичко мина добре — потвърждава и мис Грей.
— Това исках да чуя — кима Дрейк.
И като се обръща към певицата:
— Вие навярно сте уморена от пътуването. Просто съвестно ми е да ви задържам.
Тя очевидно само това и чака, за да ни кимне хладно и да напусне кабинета.