— Е, Питър! Сега — подробностите.
— Готов съм и с подробностите. Обаче имам чувството, мистър, че все повече хора биват посвещавани в тая операция: по-рано Ларкин, сега Линда…
— Линда нищо не знае, освен някои най-бегли неща за малка контрабанда на хашиш. И доколкото съм й дал някаква информация, бъдете уверени, че това е по-скоро дезинформация. Изобщо можете да смятате, че в проекта са посветени само трима души: аз, вие и Ларкин.
— Един египетски император е казал още преди няколко хиляди години, че там, където трима души са събрани в името на заговор, единият от тях е предател — решавам да извадя на показ ерудицията си.
— Надявам се, че предателят не сте вие, Питър…
— Не. Нито вие. Само че освен нас двамата съществува и Ларкин.
— Можете да ми вярвате, че не съм забравил тая подробност. Но засега поне този янки не дава основания за съмнение. А за в бъдеще… за в бъдеще, ще видим.
Той се замисля за миг, отпива от чашата и напомня:
— А сега — подробностите!
— Установих контакт с петима стари приятели, според принципа, който възприехме: по-малко хора, обаче по-сигурни. Мога да ви съобщя точно имената, адресите и всички необходими данни…
— Това — после!
— Обсъдих изчерпателно с човека, когото определих за шеф на групата, конкретните детайли на операцията. Според него планът е съвсем лесно осъществим и той се нагърбва да го реализира с хората си когато и колкото пъти пожелаем.
— Смятате, че това е сигурен човек?
— Абсолютно. Мога да ви кажа подробно какво представлява и вие сам ще се убедите, че…
— Това — после!
— Определихме и точните форми за установяване на връзката. Съобщенията по необходимост ще трябва да им изпращаме по пощата, но начинът е достатъчно ефикасен. За да бъдат сигурни, че съобщенията идват от мене, налага се да ги пиша саморъчно.
Излагам му подробностите по въпроса, включително тайнописа и текста под марките. Имам чувството, че решението го задоволява. Най-сетне минавам към проблема за заплащането, който, противно на очакванията ми, не нарушава доброто настроение на шефа. Хонорарът действително е същинска дреболия, сравнен с вероятната печалба.
— А не съществува ли възможност, Питър, тия момчета да ни преметнат?
— По кой начин?
— По най-вулгарния: като приберат стоката за себе си.
— Че за какво им е тая стока, мистър? Това е България, а не Лондон.
— А нима в България няма наркомани?
— Къде ги няма? Обаче това са някакви си двеста-триста души в цялата страна, от които можеш да изцедиш само грошове…
— Добре, приемам. Вие сте по-добре информиран.
— Могат да ни преметнат само ако и ние ги преметнем в плащането. И ще го направят не заради хероина, а просто така, за да ни натрият носа.
— Да-а… — произнася шефът вместо заключение, като вади от джобчето си неизменната пура, чиято поява очаквам от доста време насам.
Той освобождава тютюневия продукт от целофанената опаковка, пристъпва към свещенодействието, известно в библейските предания като обрязване, а накрая запалва и дърпа няколко пъти, за да разгори жаравата до необходимата степен.
— Да-а-а… — повтаря Дрейк. — Имам чувството, че сте се оправили с мисията си. Всъщност, още щом влязохте, разбрах, че сте се справили. Вие сте достатъчно умен, за да се осмелите да се явите пред очите ми в случай, че не сте се справили.
Той допива уискито си и добавя:
— А сега, Питър, ще седнете тук и грижливо, точно, изчерпателно ще ми приготвите писмения си доклад.
Пак тая писмена работа.
— Не смятате ли, че е рисковано да документираме подобни неща черно на бяло, мистър?
— Няма нищо рисковано, щом тия неща са в касата на стария Дрейк, приятелю.
— Но те може да попаднат и в ръцете на Ларкин…
— Ларкин? Вие за глупак ли ме мислите? Ларкин ще знае точно толкова и само толкова, колкото функциите му го изискват.
Шефът поглежда часовника си:
— Налага се да прескоча до „Ева“. А вие сядайте и започвайте. Ще ви пратя Райт, за да не се чувствувате съвсем самотен.
Пак тая писмена работа. И то под надзора на тоя траурен тип — Джо Райт.
Изписал съм девет или десет страници — добре че почеркът ми е по-едър, та страниците излизат повече — и вече почвам да усещам болки не само в дясната ръка, но и в главата, макар че що се отнася до главоболието, то вероятно е причинено най-вече от гъстата люлякова миризма, с която Райт насища кабинета. Този човек наистина ухае като цял букет люляци, а може би дори и като цяла люлякова гора, въпреки че, искрено казано, никога не съм бил в люлякова гора и наивно си я представям като няколко дървета от рода на Джо Райт и се виждам как се движа по пътеката между тия дървета-райтовци и все повече ми призлява от аромата им.