Окуражен от тая фраза, келнерът бърза да предложи някакво бяло бургундско от не знам коя си реколта, което Дрейк, въпреки прилива си на щедрост, е принуден да отхвърли като прекалено нагарчащо от гледна точка на цената. Изобщо между двамата започва увлекателна беседа на темата френски вина, завършваща с избора пак на някакво бургундско, но сравнително по-приемливо при тия наши скръбни времена на финансова неустойчивост, както благоволява да се изрази шефът.
Интериорът с бледорозовите си тапети и кристални осветителни тела представлява оазис на финес и уют в тоя не твърде чист град, наречен Сохо, тъй като в Сохо контрастите съвсем не са редки и нищо чудно до жалката квартална кръчма да откриете някакво скъпо заведение, както и нищо чудно до масата на мистър Дрейк да видите седнали двама члена на камарата на лордовете.
Ресторантът се казва „Златен петел“, ако не е „Златен лъв“ или „Златна риба“ или „Златно буре“, защото по фирмите на тия заведения златото изобилствува, като че се касае за бижутерии предприятия и ако вървим по същата логика, златарските магазини би следвало да носят названия като „Вкусното дробче“ или „Печената пуйка“. Ала това е една тема извън сферата на моята специалност и по която би следвало да се вземе мнението на приятеля ми, всестранно осведомения мистър Оливър, който обича да разсъждава обстойно над такива загадки, като примерно защо автобусите в Лондон са червени, а в Париж — зелени и винаги е готов да ви предложи личната си добре обоснована концепция.
Вечерята минава без излишни протакания и аз не съм далеч от подозрението, че Дрейк жадува час по-скоро да види края й с единствената цел да стигне и час по-скоро до любимото си уиски, защото тия бели вина, френски или други, не му говорят много нещо. Може би именно и затуй едва когато си поръчва двойния скоч — докато аз се задоволявам с кафе и малък коняк — шефът минава от дребните въпроси, свързани с операцията, към по-големите житейски обобщения. И ако не съм успял до тоя момент да се досетя, че философията на мистър Дрейк е изцяло алтруистична, крайно време е най-сетне да проумея тази истина.
— Всъщност, Питър, не знам дали сте забелязали, но ако се абстрахираме от някои глупави предразсъдъци, моята цел в живота е толкова благородна, че само някой лицемер би имал куража да я оспори. Защото целта ми… каква друга може да бъде целта ми, освен да доставям радост? Радост на хората, но, разбира се, и радост на себе си. Аз също съм човек.
При тая скромна декларация шефът отпива от скоча и ме поглежда, за да почерпи от очите ми онова съчувствие, което би го поощрило да продължи великодушната си мисия.
— Кое е добро и кое — не, това е работа на пасторите, Питър. Аз обаче знам нещо, неизвестно на пасторите: кое доставя радост и кое — не. И се стремя да се придържам най-вече към първото. И ако понякога по изключение съм заставен да прибегна до второто, то е само защото ме принуждават, само защото на тоя свят има и хора, неспособни да оценят желанието ми — да доставям радост.
— Има ги всякакви — съгласявам се, за да го успокоя.
— Точно така — кима шефът. — Но за да се върна към първоначалната си мисъл, ще ви кажа, че възрастните са като децата: радват се най-вече на игрите и на играчките: безсрамни картинки, живи кукли, по възможност — голи, малко хашиш, малко комар… И аз им давам всичко това, Питър, давам им радост. Нека всевишният ме съди на оня свят затуй, че съм доставял радост…
— А вашата собствена радост? — позволявам си да запитам.
— О, тя е съвсем прозаична, приятелю. И съвсем скромна. Да имам винаги под ръка тая чаша с обичайното питие, да разчитам на услугите на добрия шивач и на реномирания готвач, а също, разбира се, и на малко уважение от страна на околните. А за тия дребни неща, включително и за уважението, е нужно… знаете какво.
— Това всички го знаят.
— Понякога, естествено, се налага и да наказвам. Стремя се да го правя възможно по-рядко, обаче има случаи, когато се налага — иначе цялата барака ще иде по дяволите. Но даже и когато наказвам, избягвам излишната жестокост. Вие знаете какви жестокости са измислили китайците, светата инквизиция, ония садисти от Гестапо и други подобни изверги. При мене, Питър — нищо такова. Защо да го изтезаваш, да го осакатиш, да го обречеш цял живот да се влачи като инвалид. Прати, му Марк — и толкова. Един куршум — и толкова. Просто, хуманно, както следва да стават нещата между възпитани хора.
— Не знам какво е възпитанието на Марк, но ако съдя по вашите две горили…
— Грешите, приятелю, грешите — прекъсва ме добродушно Дрейк. — Вие проявявате обичайното пристрастие на човек, заемащ определена страна в спора. Боб и Ал са просто две деца. Две невинни деца, които обичат играта като всички деца. И които умират от желание да пуснат в ход невинните си номера. Навярно знаете коронния номер на Боб — светва те с глава в носа, което при неговия ръст съвсем не е трудно, а сетне ти подава кърпа да си избършеш кръвта. Или номерът на Ал: „Гледай тук!“ вика, като ти показва десния си юмрук и в същия миг те зашеметява с левия. Лудории, нищо повече.