— Мога ли да седна на масата ви?
— Заповядайте.
Подир което следват мълчания и неловки опити за разговор и пак мълчания и пак опити, додето дойде време за сметката.
Все пак подир няколко подобни проверки на терена Джо се решава и на малко по-смел излаз и това става един следобед, когато ме набарва да пия кафето си в заведението на ъгъла и да съзерцавам афиша с разголената жена, призвана да популяризира програмата на Ремън ревю бар. Не знам дали е пийнал или се прави на пийнал, обаче тоя ден Райт някак по-естествено каца на масата ми дори без да иска разрешение, и като поглежда пренебрежително чашата еспресо, запитва:
— Кафе ли пиете?
Налага се да го уверя, че е познал.
— В тоя час?
— Аз пия кафе по всяко време.
— А аз — никога. Също както и скоч. Ако питате мене, чаят и бирата, това са питиетата на скромния англичанин. Но днес по изключение съм се понадрънкал с уиски. Не знам какво ме прихвана, обаче се понадрънках. И бих продължил. Особено ако благоволите да приемете една чаша от мене…
— Ако е за една чаша, това изобщо не е тема за разговор — промърморвам. — Поръчвайте направо.
И той поръчва. После — пак. А после — пак. Додето течението на уискито неусетно насочва мисълта му към течението на живота и по-точно към известни мъдри мисли по тоя въпрос:
— Не знам какво смятате вие, Питър, обаче нашият живот наистина е един сбъркан живот. Огледайте се само по тая Дрейк-стрийт и ще се уверите. Настръхвам само като си помисля какво би казала майка ми, ако можеше да се вдигне от гроба и да ме види. Но кои и колко са днес тия, дето могат да се похвалят, че животът им не е сбъркан? И дори да ги има, аз не мога срещу шепа медни пенсове да агонизирам по осем часа на ден в някоя мухлясала канцелария само за да имам удоволствието да се смятам порядъчен.
Той се облакътява на масата в позата на пиянска размисъл и прокарва дългите си тънки пръсти в още по-дългите си коси. После вдига очи и ме поглежда:
— Какво ще кажете?
Ала преди да съм решил да кажа ли или да не кажа, Джо наново подхваща, защото явно е човек на монолога:
— Вие може би мислите, че съм някаква отрепка понеже се върдалям тук, из Дрейк-стрийт? Лъжете се, Питър! Аз съм завършил курсове за счетоводител и всичко, каквото трябва, за да бъда един порядъчен банков чиновник. Нещо повече: ще ви кажа, че дори вече съм бил порядъчен банков чиновник. И какво от това?… Не, тая порядъчност на нивото на медните пенсове наистина ме отвращава. Опитал съм я достатъчно, за да знам, че от нея ми се повдига. Порочността или това, което минава за порочност, е все пак за предпочитане. Макар че и тя…
Той отново навежда глава, като че се мъчи да си спомни какво всъщност „тя“… После заглажда с пръсти косата си, като добавъчно я разрошва и отново поема по пътя на монолога:
— Всички тия квартири, които вечер миришат на женски парфюм, а заран на женска пот, и тия кабаретни хубавици, които вечер, преди да легнат с вас в кревата, смъкват заедно с грима и хубостта си… и тия простаци, от които не можеш да изпиеш спокойно една бира, защото са твои хора, и ти си техен човек… и… и… и цялата тази Дрейк-стрийт, както и всички останали…
Понеже е заговорил за миризми, иде ми да му кажа да отмести малко стола си, защото както е седнал плътно до мене и ме облъхва с аромата си, не съм в състояние да разбера дали пия наистина скоч или люляков одеколон. Нейсе. Трябва да бъдем възпитани спрямо ближния и снизходителни спрямо пияния.
Той наистина е на градус, макар и не чак толкова, колкото се прави. Това още не е беда. Бедата е, че аз също почвам да се правя на гипсиран и че Джо има лекомислието да ми повярва. Затуй не се учудвам, когато, върнал се от тоалетната, дето за миг съм прескочил, установявам с бегъл поглед, че на дъното на чашата ми се е появила някаква белезникава утайка. Примитивна работа. Би следвало да му кажа, че в подобни случаи една ампула с безцветна течност е далеч за предпочитане. Но какво да правя, когато той е човек на монолога и почти не ми дава думата.
Сядам с разпасаните движения на пиян човек и, разбира се, събарям чашата.
— Дейви, още едно уиски! — нарежда Райт. И като гаврътва своята чаша, добавя:
— И още едно!
Сетне става по реда си да инспектира тоалетните места.
Сега или никога. Изскачам от кафенето и хлътвам в магазинчето на мистър Оливър.
— Райт съвсем се е напил — съобщавам му. — Извикайте го за нещо подир двайсетина минути, додето уредя сметката. Иначе няма да можем да го изкараме от кафенето.