— Съвсем не — поклащам апатично глава. — Забавлява се.
— С уиски?
— И сода — бързам да добавя, за да придам по-порядъчен вид на забавлението си.
— Оригинална идея — признава дамата. — Макар и малко преждевременна, ако мога да вярвам на часовника си.
При тия думи тя се разполага непринудено до мене и извиква на келнера със същия този изискващ смазване глас:
— Дейви, един скоч, момчето ми!
И едва подир туй се сеща да ме запита:
— За ваша сметка, нали?
— Нека не обсъждаме тия прозаични подробности — промърморвам великодушно.
Великодушният тон естествено не се изплъзва от вниманието на жената, която, възползувана от него, обръща за по-малко от час още три скоча, като запълва паузите между тях с въпросите на взаимното опознаване.
— Мисля, че съм ви виждала вече — подхвърля тя, като ми отправя предразполагаща усмивка с голямата си начервена уста.
— Не е изключено — отвръщам, като се взирам унило в чашата си.
— Да, да, видях ви вчера в Златния лъв… сега се сещам. Бяхте, мисля, с някакви моряци и вдигахте ужасен шум.
— Не е изключено — повтарям и отпивам от скоча. — Какъв смисъл да пиеш, ако не вдигаш шум.
— Вие сте моряк или нещо подобно, нали?
— Да, нещо подобно.
— И от каква националност?
— Българин.
— Българин?… А, да: Балканите — произнася дамата, щастлива, че може да блесне с географските си познания.
Сетне, след като напомня на Дейви, че чашата й е празна, тя продължава разпита:
— А къде е параходът ви, момчето ми?
— В морето.
— Аз пък предполагах, че е в Хайд парк.
— Искам да кажа, в открито море.
— И вие останахте?
— Ами когато имаш приятели, дето те зарязват насред пиянството… и в най-големия мрак на пиянството…
— Горкото ми момче! — забелязва тя съчувствено и поема от Дейви поредния скоч.
После се сеща:
— А сега какво ще правите?
— Ще чакам, какво друго.
— Какво ще чакате?
— Парахода, естествено. Не вярвам да потъне по пътя. Подир няколко седмици отново ще е тук.
— Да, наистина. Е, няколко седмици не е толкова много. Щом имате средства…
— За няколко седмици нямам средства — признавам, с риск да я разочаровам. — Но мисля, че ще намеря някаква работа.
Тя изглежда е готова на същия риск, защото подхвърля:
— Да намерите работа? Не е изключено. Макар че по-вероятно е да умрете от глад.
— Не вярвам да стигна чак до умиране. При липса на друга възможност ще ида в посолството. Ние тук имаме посолство.
— Това вече е нещо по-положително — кима дамата и посяга към цигарите ми.
Поднасям й услужливо запалката и на свой ред запушвам. Известно време и двамата мълчим, еднакво доволни, тя — че е събрала малката си информация, а аз — че въпросникът е приключен. Въпросникът да, но не и въпросите:
— Надявам се все пак, че средствата ще ви стигнат поне за един-два дни?
— О, за един-два дни — положително.
— И за още един-два скоча?
— Разбира се. Не се притеснявайте.
Тя съвсем не изглежда да се притеснява и продължава да се налива до часа на обедното оживление, а дори и по-късно, след като кафенето наново опустява и единствени клиенти сме вече само двамата с нея, и поставила точка на въпросника, минава върху по-общи теми, като например тая, че животът не е толкова лош а после и другата, че животът е пълна безсмислица, изобщо теми, предполагащи сериозен размисъл и дори известна философска насока на ума, което не й пречи през равни интервали от петнайсет минути да казва „Дейви, момчето ми, не виждаш ли, че чашата ми е празна“, а понякога да се сеща и за мене, макар че аз — както е нормално за един пияница през втория ден на запоя, — съм значително по-бавен в консумацията.
Най-сетне, както и следва да се очаква, дамата минава от общата тема за живота към по-частната, но не по-малко важна тема за любовта, защото какво друго ни остава в тоя мръсен свят освен любовта. По този повод жената признава — не без известна доза девически свян, — че всъщност не съм й несимпатичен, дори напротив, обаче това още нищо не значи и не бива да ме кара да си въобразявам разни неща, понеже тя си има приятел, постоянен приятел и че щастието ми да се запозная с нея и да седя в момента на една маса с нея се дължи единствено на обстоятелството, че този приятел, истинският, в дадения момент се намира вън от Лондон, и по-точно не знам къде си и не знам по каква си работа.
Часът вече отива към пет, ала аз далеч не съм толкова пиян, колкото изглеждам, и достатъчно ясно виждам, че жената, на чиято маса съм се озовал — от известно време тя е започнала да твърди, че аз съм се озовал на нейната маса, а не обратното, — е от тия женища, дето можете да ги срещнете във всеки вертеп от средна категория, сиреч една доста спорна хубост и доста съмнителна младост, опакована с евтин лукс и разкрасена с козметичен разгул и на всичко отгоре съчетана с претенциите за относителна непорочност, вероятно поради предположението, че ония диваци на Балканите харесват най-вече непорочните.