Една съвсем лека миризма, ала която подир съответно насищане на атмосферата би могла да се превърне в смъртоносно ухание. Райт вероятно разчита на обстоятелството, че тия стари хотели винаги повече или по-малко миришат на газ, а също и на благоприятното време: ще минат часове, докато малцината клиенти на „Аризона“ започнат да се прибират.
Половин час по-късно, след като отдавна съм станал и съм отворил прозорчето отдушник в кухнята, без обаче да спирам още газта, разбирам, че Джо е бил достатъчно съобразителен, за да си осигури още един помощен елемент:
— Какво си направила, Дорис? — чувам недоволния глас на брат й. — Забравила си отворен крана в номер 25 и целият коридор се е вмирисал на газ!…
— Не е възможно да съм го забравила — раздава се по стълбите и гласът на Дорис.
— Е, как да не е възможно, когато току-що сам го затворих?
Те спорят още малко време по това възможно ли е или не е възможно, сетне се оттеглят долу. Сега вече леката миризма, прецеждаща се изпод вратата ми, дори да бъде усетена, може спокойно да намери невинното си обяснение.
Отварям тихо и също тъй тихо се промъквам надолу по стълбата. Преддверието е пусто, ако не броим Дорис, потънала в четене на вестника зад гишето на ресепсията. Повиквам я тихо и когато вдига глава, правя заговорнически жест. Това я накарва да сподави своето „О, мистър Питър!“, вече готово да изхвръкне от устата й, и да ме сподири по стълбата.
— Онзи тип направи опит да ме отрови, скъпа Дорис! — заявявам тържествено, като я въвеждам в покоите си и показвам отворения кран на печката.
Тя машинално прави две крачки натам, обаче аз я спирам.
— Оставете, не пипайте нищо. Искам да се запазят ясно отпечатъците от гумените му подметки върху плочите, а също и тия от пръстите му по крана.
— Но това е истинско убийство, мистър Питър! — зяпва добрата жена.
— Аз също мисля тъй. А вероятно такова ще бъде и мнението на мистър Дрейк. И трябва да ви кажа, че само брат ви ме спаси. Събуди ме, когато почна да вика одеве за крана в съседната стая…
— А! Сега разбирам! — възклицава досетливата Дорис, като слага ръка на устните си. — Той е отворил и оня кран… За да ни заблуди… И му казвам на брат ми: как мога аз, възрастна жена, да оставя газа да тече…
— „Възрастна жена“? Вие просто се клеветите, скъпа!
— О, мистър Питър… — започва тя, ала изведнаж се сеща за още нещо: — А как изтрезняхте тъй бързо?
— За да изтрезнея, би трябвало да съм пиян. Обаче аз не бях пиян, а само упоен. Тоя тип ми сила нещо в уискито, за да ме упои…
— Така и предполагах. И когато ви видях долу в това окаяно положение, просто не повярвах на очите си. Посред бял ден… И то в делник…
— Сега, вижте — казвам. — Никому — ни дума! Слизайте си долу и все едно нищо не е станало. А ако случайно намине Райт да пита как съм, ще кажете, че навярно спя и — толкова. Другото ще се изясни утре и то — в кабинета на Дрейк.
— Разбрано, мистър Питър. Обаче вие все пак не оставяйте дълго да тече газта. Какъв смисъл да се хаби, особено в тия времена на скъпотия…
— Какво така рано, Питър? — запитва без особен ентусиазъм шефът, когато ме вижда да влизам. — Някоя нова идея ли ви хрумна през нощта?
В първия час на работния ден той рядко гори от ентусиазъм и обикновено едва подир третия скоч настроението му се качва до нивото на нормалното.
— Хрумна ми, че някоя вечер мога да си легна, мистър, а на заранта да не се събудя — промърморвам.
— А, вие пак за оная песен… Изглежда здраво ви е заседнала в главата.
— Не става дума за песен, а за жива реалност: вчера следобяд Райт се опита да ме отрови.
— Нима е посмял? — изръмжава Дрейк без излишно оживление.
Той става и с мрачния израз на човек, готов на всичко, се приближава и улавя за шията бутилката „Балантайн“.
— Е, разправяйте де! Какво чакате…
Разправям накъсо за станалото, като изброявам и наличните веществени доказателства.
Отчетът ми е пределно сбит, което не пречи шефът междувременно да обърне две дози скоч, без дори да се грижи за леда.
— Доведете ми веднага Райт! — изръмжава Дрейк на горилата Ал, призована в кабинета от невидимия звънец.
А когато онзи излиза, рижият подхвърля:
— Жест на отчаяние, Питър. Трябва да му влезем в положението: жест на отчаяние.