Десетина минути по-късно погребалният агент е налице. И вероятно своевременно е информиран от Ал, защото присъствието ми не го смайва.
— Току-що узнах, че сте се опитали да ликвидирате нашия приятел Питър — произнася спокойно Дрейк. — И надявам се, разбирате покрусата ми.
— Подла лъжа! — отсича решително люляковият храст. — Това е негова измислица, за да ме отстрани от пътя си. Защото вие навярно и сам сте забелязали, мистър, че от известно време и особено напоследък главната му цел е да ме отстрани от пътя си…
— … Вследствие на което вие решихте да го изпреварите — допълва добродушно рижият.
— Подла лъжа! — повтаря Райт.
— А кой е пуснал крана на газа?
— Кой кран? — недоумява погребалният агент.
— Оня същия в кухнята на Питър.
— Нямам понятие. Беше се напил като прасе… дотътрих го до стаята му и го оставих… а какво е правил там… нямам понятие…
— Вероятно е решил да се самоубива — подхвърля след къса размисъл Дрейк. — Само че с ваша помощ, Джо.
— Не разбирам…
— Аз — също. Обаче фактите са налице: свидетелствата на Дорис, отпечатъците от обувките ви в кухнята, а също и пръстовите ви отпечатъци върху крана, без да говорим за приспивателното, което на два пъти сте пуснали в чашата на Питър и следи от което и до тоя момент се намират в една от саксиите на кафенето.
Обременен от толкова улики, Райт замълчава, като навярно се чуди коя от тях най-първо да обори с лъжите си. Обаче рижият не му оставя време за размисъл:
— Тук няма деца, Джо! И вие знаете, че аз съм бърз в решенията. Особено когато открия у насрещната страна липса на добра воля. Тъй че във ваш интерес е да проявите добра воля.
— Той ми отмъкна Линда — заявява мрачно Райт, разбрал, че е за предпочитане да ме дразни прекалено шефа с увъртанията си.
— Туй вече звучи по-убедително — кима рижият. — И вие решихте да промените резултата в своя полза?
— Той ме измести при Линда — настоява люляковото дърво, сякаш това обяснява всичко.
— Е, щом се касае до ревност… — забелязва отстъпчиво Дрейк.
И като разтваря ръце, сякаш на свой ред е сметнал, че това обяснява всичко, подхвърля:
— Свободен сте!
А когато Райт напуска кабинета, шефът ме поглежда и пояснява:
— Какво да правим, Питър! Става дума за ревност… Не смятате ли, че ревността може да извини много неща?
— Не съм размислял по въпроса — признавам. — Но ако ми го поставяте за проучване…
— Този въпрос, приятелю, само една жена може да ви го постави за проучване. Макар че не ви го пожелавам.
И шефът с мрачно лице отново улавя гърлото на бутилката „Балантайн“.
СЕДМА ГЛАВА
Августовското слънце още от заранта е скрито зад затегналите от влага облаци, откъм Темза духа хладен вятър и, разбира се, едва съм излязъл, когато завалява. Дъждът се спуска в обилни полегати струи, барабани буйно по чадъра ми, като че иска да го пробие, и сякаш с пълни кофи залива нозете ми. Така че въпреки реномираната марка на чадъра, пристигам у Линда вир вода.
Тя също е била вир вода, поне допреди минутка, защото ми отваря, загърната в розовата си хавлия и току-що излязла изпод душа.
— А, и вие сте взели един малък душ, Питър! — установява дамата, като ме въвежда в антрето. — Можете да си оставите тук чадъра и да проснете там шлифера.
Изпълнявам нареждането, изтривам акуратно обувките си и едва тогава влизам в студиото, което съвсем не е пригодено за неприлично мокри хора като мене. Върху пастелносиния мокет са пръснати няколко снежнобели кожи, изкуствени естествено, по които би било грехота да тъпчете с кални нозе. Добирам се прочее с прескачания и лавирания до едно кресло и се отпускам на него, сиреч пак върху някаква кожа, тъй като в това студио те са пръснати дори върху креслата и дивана.
— Като ги гледам, по-малко зъзна — бе обяснила Линда при първото ми посещение. — В тоя град и в тая усойна квартира дори и през лятото ми се струва, че е хладно.
Вън от това изобилие на бяла найлонова козина обстановката в студиото е доста безлична, ако изключим сложната стереограмофонно-магнитофонна уредба, поставена върху ниския скрин, и купищата плочи, макар че днес кой няма такава уредба и кой няма плочи и изобщо кой е човекът, дето може да устои на изкушението да се включи в производството на тоя тъй модерен и съвсем безплатен продукт — шума?
Домакинята, изчезнала за малко по посока на кухнята, в този миг се появява с огромен поднос в ръце:
— Не се излежавайте, Питър! Елате да ми помогнете.
Отзовавам се на призива и поемам подноса, отрупан със студени закуски, сирена, риби и меса, докато Линда се връща назад за чая и кафето.