— Да, наистина! — сепва се Дрейк и сваля поглед от тавана. — А какво е личното ви мнение по въпроса?
— Смятам, че не е чак толкова трудно да се доберем до истината — промърморва Ларкин.
— По кой начин?
— По единствено възможния в случая: посредством елиминирането. Мисля, че само трима души са в течение на операцията… Или се лъжа?
— Не, не, не се лъжете — успокоява го червенокосият. — Ние тримата и никой друг.
— Смятам, че вие лично сте вън от съмнение…
— Благодаря за доверието.
— Аз също, мисля, съм вън от съмнение. И това съвсем не е въпрос на доверие, а на елементарна логика. Вие знаете каква печалба ми се полага и едва ли допускате, че съм такъв глупак, та да се лиша от подобна печалба заради интересите на Интерпол.
— Тогава? — позволява си да запита шефът.
— Тогава? — отвръща като ехо Ларкин и вдига рамене, за да покаже, че не смята за нужно да отговаря на тъпи въпроси.
— Е, Питър, какво ще кажете в своя защита? — обръща се Дрейк към мене.
— Нищо — промърморвам.
— Как „нищо“? — учудва се рижият. — Вижте Ларкин как хубаво се оправда. А вие: „Нищо!“
Американецът мълчи невъзмутимо, макар вероятно маймунджилъците на шефа да са му пределно ясни.
— Вие двамата наистина ме поставяте в доста трудно положение — признава след къса пауза червенокосият. — Единият прекалено мълчи. Другият прекалено се оправдава…
— Нямам никакво намерение да се оправдавам — възразява студено американецът.
— И изобщо сте съвсем спокоен — кима Дрейк. — Ето, виждате ли, Питър, какво самочувствие добива човек, когато работи в ЦРУ.
Той захвърля в пепелника угарката от пурата, без да си даде труд да я загаси, вдига се лениво от креслото и произнася с малко по-друг тон:
— Мисля, че е време да свършваме.
И понеже американецът продължава да мълчи, пояснява:
— Да свършваме с вас, Ларкин!
— Не знам дали съм от ЦРУ или от другаде — казва все тъй невъзмутимо Ларкин, като също става. — Но аз имам силни хора зад гърба си, Дрейк. И те са в течение на всичко. Включително и на тая подробност, че в момента се намирам в кабинета ви.
— А, значи разкрихте си най-сетне картите! — възклицава шефът и се разсмива с късия си дрезгав смях. — И значи невинният ми трик все пак влезе в работа! Това ми беше и нужно, нищо повече.
Той поглежда Ларкин с малките си сини очички и прави пренебрежителен жест:
— Сега вече можете да се оттегляте. И най-добре е никога да не ми се мяркате пред очите!
После се приближава до бюрото и аз отгатвам, че е натиснал невидимия звънец. А дори и да не съм отгатнал, ненадейната поява на Боб и Ал достатъчно ясно го доказва.
— Изпратете го — нарежда шефът.
И добавя нещо, което накарва американеца да се стъписа на вратата:
— И не искам кръв тук, в коридора. Предайте го на Марк долу в зимника…
— Чувайте, Дрейк! — произнася тоя път Ларкин с вече не тъй спокоен тон. — Вие точно отгатнахте: аз наистина съм от ЦРУ!
— Знам, знам! — кима сговорчиво рижият. — Но какво да правим, когато всички хора са смъртни, включително и тия от ЦРУ!
Двете горили сграбчват американеца и в тоя момент, забравил леденото си безстрастие, той надава остър вик и опитва да се изтръгне, ала Боб го халосва с юмрук в зъбите, а Ал извива ръката му, додето Дрейк ги укорява бащински:
— Спокойно, момчета, нали ви казах, че не искам тук горе кръв…
Марк и този път е изпълнил акуратно задачата си. Един образцов работник, това е тоя Марк. И един посланик на смъртта, с пълно съзнание за високо отговорната си мисия. Тъй че и Ларкин заминава по реда си и по-конкретно казано, добре опакован и грижливо поставен в багажника на някоя кола, поела пътя към Темза.
— Трябва да ви призная, че аз винаги съм бил привърженик на водното погребение, Питър! — пояснява по тоя повод шефът. — Има нещо тържествено и достойно в това, да се отправиш по течението на старата река към страната на вечния покой… нещо в духа на хубавите британски традиции. Вие, хората на континента, може би не сте способни да усетите това, но ние сме морска страна, приятелю, и морето е наша майка.
Той говори с такова чувство, че би ви изтръгнал сълзи на умиление, ако не сте в течение на нещата. Само че аз съм в течение. Дотам съм в течение, че изпитвам нещо като състрадание дори към тоя тип, Ларкин, който въпреки мръсната си роля и мръсния си характер, в последна сметка не е нищо повече от малка бурмичка в една чудовищна машина.
Следващите дни минават съвсем спокойно, сиреч без излишно общуване с Дрейк. Въпреки привидното си безразличие, той очевидно е доста разтърсен от ненадейното откритие и неочаквания обрат. И не в смисъл, че трепере пред възможните санкции на ЦРУ — нека ЦРУ търси къде е Ларкин, ако си няма работа. А в смисъл, че му е нужно време, за да премисли отново плановете си и да внесе необходимите за случая изменения.