— Да, но след като Дрейк ми ги продиктува.
— Естествено. В такъв случай, щом Дрейк ви ги продиктува, тутакси ще ми ги съобщите. Остава, значи, втората част…
— Тя е и най-трудна. Нямам никакъв достъп до кореспонденцията на Дрейк.
— Ще имате достъп, не се безпокойте — промърморва нехайно Мортън. — Не искам да ви наскърбявам, но когато наближи времето да получим съобщението, Дрейк вече няма да бъде между живите.
Той почерпва гърлото си с малко скоч, оставя чашата върху подноса и добавя:
— И още нещо, мистър: вие разбирате, че не само сигурността на операцията, а и собствената ви сигурност зависи изцяло от дискретността ви. Това е нещо съвсем елементарно, обаче все пак съм длъжен да ви го напомня.
Домакинът вече се е вдигнал от креслото, тъй че аз също се вдигам, оставям чашата върху подноса и поемам подадената ми вяла ръка.
— И не забравяйте, че това е приемният ви изпит, мистър — напомня ми Мортън на прощаване.
— Няма ли да е прекалено нахално от моя страна, ако запитам с кого все пак имах честта да разговарям? — казвам, преди да се оттегля.
— Нима не знаете? — учудва се домакинът.
— А откъде мога да знам?
— Да, наистина — съгласява се той. — Името ми е Мортън, а ето и телефонът ми…
Той се присяга към бюрото, взема от там визитната си картичка и ми я подава:
— Запишете си го в главата. Няма смисъл да носите у себе си веществени документи.
— Записах го — избъбрям, като му връщам картичката.
Това е и краят на разговора. Впрочем, не съвсем. Защото едва съм хванал ръчката на вратата, когато наново чувам зад гърба си гласа на Мортън:
— Кой беше номерът на телефона ми, мистър Питър?
Казвам му го.
— Значи имате добра памет. Това е хубаво. В такъв случай вероятно ще си спомните и какво точно сте правили миналия петък вечерта…
— Петък вечерта?… — повтарям, като си придавам вид на човек, ровещ се в паметта си. — В петък вечерта бях точно там, дето одеве ме прибраха вашите хора.
— Сам или в компания? — продължава да любопитствува домакинът.
— В компанията на една дама.
— Е, щом е дама, нека не нарушаваме кавалерската дискретност. И вие прекарахте при тая дама цялата нощ?
— Съвсем не. Заведох я към десет часа до „Ева“.
— А после?
— После се прибрах в хотела.
— Така, направо?
— А как другояче?
— И никой не ви видя?
— Напротив: видя ме хотелиерката, мис Дорис.
— Всъщност, това са подробности без значение — признава Мортън и с дружески жест ми дава да разбера, че съм свободен.
Излизам най-сетне, като си казвам, че трябва веднага да поговоря с Дорис. Дано само някой друг не ме е изпреварил.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Филмът върви тегаво, сякаш сценаристът не е решил какво точно има да каже и изобщо има ли да казва нещо, а режисьорът е дал воля на оператора да разхожда камерата си накъдето му скимне. И едва към последния четвърт час забелязвам, че времето, също както и лентата, вече свършва, авторите побързват да струпат едно подир друго толкова събития и ненадейни обрати, че на зрителя му се замайва главата. Имам предвид себе си. За другите не мога да съдя.
Амбицията на филма е да регистрира всекидневието на някакъв криминален инспектор от Сан Франциско, който се опитва някакси да се справя с благородната си мисия. Опитва се, обаче не успява, защото е притиснат от една страна от престъпния свят, а от друга — от корумпираните си или мекушави шефове. Изобщо една история с много кръв и много смърт. Прочее, нищо чудно, че когато най-сетне прожекцията свършва и излизаме на улицата, Линда промърморва:
— Все тия зверства и това насилие…
И разтваря чадъра, понеже — както винаги напоследък — вали. Въздържам се да следвам примера й. Вероятно сте забелязали, че когато двама души с разтворени чадъри вървят един до друг, нещата не протичат съвсем гладко. Задоволявам се прочее да вдигна яката на шлифера и да позволя на дамата да ме хване под ръка. След което потегляме. Естествено — към Сохо.
— Навсякъде тия зверства и това насилие — повтаря отново мис Грей, по-скоро под формата на гласна размисъл, отколкото като тема, поднесена за дружно обсъждане.
— Какво искате: човечеството се цивилизова. А цивилизацията иска жертви. Тия, които се цивилизоват по-бързо, са принудени да наказват ония, които се цивилизоват по-бавно. А ония, дето се цивилизоват по-бавно, стрелят от завист срещу тия, дето се цивилизоват по-бързо.
— А вие сред кои сте, Питър?
— Нямам понятие. Вероятно — сред клиентите на Марк. Може би не съвсем начело на опашката, а малко по-назад, но това не изменя положението.
— Не разбирам как можете да се шегувате с такива неща — произнася тя, като в някаква неволна тръпка се притиска до мене.