Выбрать главу

Тия двамата нямат вид на болничари. Нещо повече, от моята долна гледна точка видът им е доста застрашителен. Твърде различни по ръст, те са еднакво плещести, с еднакво ниски чела и еднакво изпъкнали челюсти, а двата чифта малки тъмни очи ме гледат с едно и също хладно любопитство.

— Май че най-после изплува от ваксата — установява по-високият, забелязал, че давам признаци на живот.

— В такъв случай време е да го вдигнем, Ал — обажда се по-дребният. — Иначе много ще затлъстее.

— Нека тлъстее, Боб! — промърморва великодушно високият. — Колкото и да тлъстее, все още ще му остане време да отслабне.

— Не, с тоя режим наистина прекалено ще го разглезим — възразява дребният.

Те спорят още известно време по въпроса дали да ме вдигнат или да ме оставят да дебелея, но аз чувам гласовете им все по-слаби и по-слаби, додето наново потъвам в забравата и мрака, или както тук се изразяват, във ваксата.

Когато повторно се опомням, откривам, че пак е ден, макар че нямам понятие дали е същият ден или следният. По-вероятно е да е следният, понеже вече мога да отварям и двете си очи, а болките са почнали да заглъхват. Помещението е пусто и това е добавъчна причина, за да бъда доволен. До пружината на пода виждам бутилка мляко, с част от което засищам едновременно и глада, и жаждата. Сетне с машиналния жест на пушача посягам към джоба на захвърленото до възглавницата сако и чак тогава се сещам за най-неприятната подробност — не липсата на цигарите, а липсата на паспорта.

„Ние тук имаме посолство“, бях казал не без известна гордост на оная измамница. Съвършено вярно. Само че за мене посолството не съществува. Длъжен съм да се оправям сам — колкото мога, както мога и додето мога. А в случай на катастрофа и на смъртна опасност разполагам с един-едничък път за измъкване. Стига да мога, разбира се, да се добера до него в съдбоносния миг.

И какво, ако мога да се добера? Ще се върна и ще кажа: Капитулирах. Теглиха ми един бой и капитулирах. Задигнаха ми паспорта и капитулирах.

Вратата на килера, който ми служи за болнично помещение, остро изскърцва. На прага застава големият Ал:

— А вие сте благоволили да отворите очички? В такъв случай, сър, благоволете и да станете. Ако държите на хигиената, можете да си наплискате лицето на мивката в коридора. И побързайте. Шефът ви чака.

Опитвам да се вдигна и за своя изненада сполучвам, макар и не без мъка. Това е един първи малък успех. Коридорът е доста тъмен, едва осветен от мъждива крушка, но над мивката е окачено пукнато огледало и тоя ненадеен лукс ми дава възможност да се полюбувам на физиономията си. Важното е, че все пак съумявам да отгатна самоличността си, и туй е един втори успех, особено когато нямаш в джоба си паспорт за съпоставка. Разпознавам се най-вече по носа, който по някакво чудо е останал почти непокътнат, при все че обикновено е най-уязвимото място. Останалите части са покрити с ожулени места и подпухнали синини. Тежки органически повреди обаче липсват.

Същата диагноза навярно е в сила и за останалите части на тялото, въпреки осезаемите болки. Щом мога да движа ръце и да стоя на краката си, значи, животът все още е пред нас. Ободрен от тая мисъл, наплисквам лицето си, обърсвам се с окачения на гвоздея парцал и сподирен от големия Ал, потеглям нагоре по циментовата стълба.

— Продължавайте все в тоя дух — нарежда мъжагата, когато спирам нерешително сред площадката на партера.

Продължавам до първия етаж.

— Спрете тук! Чакайте! — обажда се наново придружителят ми.

Тесният вестибюл, осветен от старомоден бронзов полилей, има две срещуположни врати. Ал открехва едната, подава навътре глава и промърморва нещо някому. Сетне разтваря по-широко вратата и ми подхвърля:

— Влизайте!

Уютът на обширното помещение, в което се озовавам, рязко контрастира с неугледността на стълбището и вестибюла. Тежка викторианска мебел, маслиненозелени кадифени тапицерии, копринени тапети, огромен персийски килим и други от тоя род. Вниманието ми обаче е привлечено не от подробностите на обстановката, а от стопанина, застанал до мраморната камина, дето унило светят изкуствените въглища — знаете ги, нали, тия червени пластмасови въглища, зад които всъщност гори само една електрическа крушка.

Камината е великолепно допълнение към изправения до нея невисок мъж или, ако щете, той самият е щастливо допълнение към нея. Защото главата на мъжа също напомня на червен въглен, не прекалено нажежен, но не и готов да загасне: ръждивочервена къдрава коса, тук-там вече прошарена от бели влакна, ръждиво-червени рошави бакенбарди и съвсем червено лице, върху което е залепен един по-малък, ала и по-ярък въглен — месестият нос. И сред целия този жарък пейзаж ненадейно се открояват с хладния си син цвят две неголеми живи очи. Две изпитателни очи, втренчени в момента в моите.