— Само не драматизирайте — казвам. — Излишно е да треперете предварително за нещо, което може и да ви се размине.
— Не ме успокоявайте — възразява тя нервно. — И ако все пак искате да ме успокоите поне малко, това няма да стане с думи.
— А как? Да убия Дрейк?
— Бих казала „да“, ако смятах, че е възможно. Но понеже не е възможно, ще ви помоля да прекарате следващите нощи в квартирата ми. Поне додето набера кураж да взема решението си.
Ние вече сме стигнали ярко осветения вход на „Ева“ и аз се готвя да направя кръгом, за да прескоча до хотела, когато отвътре излиза горилата Ал:
— Тъкмо тръгвах да ви търся, мистър. Шефът ви вика.
Кимам на Линда и се отправям по коридора към директорския кабинет. Заварвам Дрейк отпуснат върху виолетовия диван, заеман някога с такава грация от елегантната Бренда.
— А, Питър! — промърморва вяло рижият, като вдига поглед. — Сядайте нейде.
Отпускам се в едно кресло и използувам настъпилата пауза, за да запуша. Шефът не изглежда във форма. Към червенината на лицето му се е прибавило и зачервяването на очите, сякаш е изкарал една безсънна нощ.
— Е, сега вече навярно сте доволен — казва той, като се опитва да придаде на гласа си обичайния добродушен тон. — И максимата на оня ваш фараон няма повече да тревожи сънищата ви.
— Да, наистина. И все пак не съм доволен.
— Тъй ли? — вдига вежди Дрейк. — А защо?
— Мисля, че избързахме с премахването на Ларкин…
— Че какво друго можехме да направим?
— Да го дезинформираме… Да печелим време…
— А ако дезинформацията не мине? Ако той намери свой източник на информация? Имате ли изобщо представа какво струва една пратка от десет кила? И какво рискувам с един провал? Защото в края на краищата стоката я плащам аз, а не вие!
— Казах просто каквото мислех, мистър.
— Естествено. Но през тия дни аз също доста мислих. И именно затова ви извиках, за да ви съобщя какво намислих…
Но вместо да съобщи нещо, той се присяга към бутилката на масичката и си налива двойна доза скоч. После отпива, а после се заема с обичайния стриптийз на пурата си. И едва когато запалва, благоволява да обясни:
— Сега, след като Ларкин го няма, вече можем да изпълним последното му желание, приятелю. И да се насочим към една наистина едра партида. Десет, дори петнайсет кила… Защото съществуват рискове ония там типове от ЦРУ наистина да се намесят. Така че трябва да направим големия удар, преди да са почнали да ни пречат.
— А пласирането?
— Пласирането ще го осигурим после. За такава стока винаги ще се намерят пласьори — въпрос на време. Засега важното е да докараме стоката тук и да я приберем на сигурно място. Какво ще кажете?
— Мисля, че друго не ни остава.
— Един голям удар, а после — почивка! — избъбря на себе си Дрейк. — Ще изчакаме колкото е нужно. А когато всичко се успокои и ония типове ни забравят, ще почнем отначало.
— Не знам само защо се интересувате от мнението ми — подхвърлям. — Сигурен съм, че вече сте поръчали стоката.
— Хитрец! — възкликва с престорена адмирация шефът. — Вашето мнение, Питър, служи за потвърждение на моето. А това не е малко.
Той се навежда напред, с риск да притесни обемистия си корем и произнася доверително:
— Всъщност поръчката я бях направил още додето беше жив Ларкин. И между нас казано — под въздействието на Ларкин. Точно петнайсет кила. Петнайсет кила, давате ли си сметка! И вие искате при такава колосална партида да си позволя лукса да оставя оня мерзавец да тъпче божията земя?
— В такъв случай следва да се предполага, че и пристигането на стоката в България няма да закъснее…
— И тоя път познахте. Вече имам точните координати. И затова ви извиках, Питър. За да напишете картичките.
Дрейк налива в устата си втората част на дозата и прави жест с празната чаша към бюрото:
— Така че сядайте там, извадете честитките и медикамента от чекмеджето и се хващайте на работа.
Изпълнявам нареждането. И след като потапям тънкия писец в шишенцето с безцветната течност, запитвам:
— Какво да пиша?
Шефът става и бавно приближава до бюрото.
— Пишете: „Фрина“, 23 октомври, Варна.
Изпълнявам и това нареждане, като нанасям текста с миниатюрни букви в квадратчето, предвидено за марката. Наведен над рамото ми, Дрейк внимателно наблюдава операцията. А когато и петте картички са попълнени, забелязва:
— Във всеки случай вие хитро го измислихте това, Питър.
— Кое?
— Ами това: да попълвате на български и с ваш почерк съобщението.
— Инак хората ми няма да му повярват. Не виждам защо трябва да се дразните, че те вярват на мене, а не на вас, мистър, след като не ви познават.