Дрейк церемониално и щедро налива скоча, без да се вслушва във възклицанието: „Стига, моля ви, стига!“, като оставя на дамата грижата да си долее сода, тъй като тази операция е съвсем непозната на самия него.
— Онзи ден, Питър — обръща се към мене шефът, решил временно да смени жертвата си, — ние с мис Грей обсъждахме един малък семеен въпрос и почти стигнахме до решението да установим по-тесни отношения между мене и нея, макар и без да прибягваме за момента до услугите на англиканската църква…
— Не помня да сме стигали до подобно решение, мистър — възразява сухо Линда.
— Казах „почти“ — уточнява Дрейк. — Не се съмнявам обаче, че междувременно вие вече сте обсъдили достатъчно задълбочено проблема насаме със себе си и сте направили съвсем излишна тая думичка „почти“.
— Не ми остана време за обсъждане — признава жената. — Вие събудихте у мене доста страхове, а когато човек е в плен на страховете си, той не е способен за сериозна размисъл…
— Но аз привлякох вниманието ви към някои опасности, не за да ви парализирам, а за да ви активизирам, скъпа…
— Да, но се получи обратното.
— Искате да кажете, че още не сте готова с отговора си? — вдига изненадано вежди рижият.
— Именно.
Думата прозвучава едва-едва, ала ефектът е тъй вледеняващ, че на масата се възцарява тежко мълчание.
— Жените са странни същества, Питър — забелязва най-сетне червенокосият. — Имам предвид не всичките, а тези, дето си въобразяват, че представляват нещо повече от останалите, понеже имат малко по-приятен глас или малко по-големи гърди. Наистина странни същества… Треперят безсилни пред някаква страшна възможност, а не си дават сметка, че колкото повече губят време в треперене, толкова повече тая възможност се превръща в реалност.
— Обичаен ефект на хипнозата — избъбрям.
— Но, Питър, но приятелю мой, аз не съм хипнотизатор! Аз съм само един стар самотен човек и съвсем безобиден… забележете, съвсем безобиден, стига да не почнат да ме дразнят повече от допустимото…
Той си налива нова порция скоч, преполовява я на един дъх и пак подхваща:
— Но да оставим това… Нека старият Дрейк сам разрешава проблемите си… Да се върнем към младите. Нали в края на краищата младостта — това е животът. Какво бихте казали, Линда, ако тия дни Питър стане ваш шеф? Надявам се, че ще бъдете приятно изненадани. В края на краищата съвсем не е зле, нали, да имаш за свой шеф приятеля си.
Жената вдига машинално очи, сякаш да провери накъде бие рижият. Сетне отново се заглежда в чашата си.
— Трябва да призная, че подобна мисъл досега поне, не беше ми идвала — продължава червенокосият. — Обаче известни находчиви забележки на Питър тая вечер, по време на програмата, ме доведоха до идеята, че той действително би могъл да бъде един чудесен артистичен директор на „Ева“. С това въображение… И с тия оригинални хрумвания… И най-важното, без риска за разорителни разходи. Той смята например, скъпа Линда, че само с някои съвсем незначителни промени програмата би могла коренно да се промени… и дори да се подобри…
— Оставете това, мистър — осмелявам се да избъбря.
— Мълчете, Питър! Отлично разбирам вашата скромност, обаче не я одобрявам — спира ме Дрейк.
И като се обръща отново към дамата, подхвърля.
— Той смята например, скъпа, че достатъчно е примерно да възложи на мулатката да пее, а на вас — да се събличате и да въртите задните си части, за да се получи една съвсем свежа и сочна програма…
— Да, разбирам — произнася Линда, като се старае да запази спокойния си и независим вид. — Не ми е ясно само защо, в случай че съм ви омръзнала с репертоара си, не ми го кажете направо, а си служите с подобни… духовитости.
— Но какво ви е, скъпа? Защо се засягате? — удивлява се шефът. — Преди всичко, става дума за едно невинно хрумване на нашия любим приятел, което засега е само проект… И после, никой тук не е против репертоара ви, дори и Питър, който даже смяташе, че додето се събличате, бихте могли да изпълнявате и някоя от вашите песнички… Нали, Питър!
Не считам за нужно да отговоря, а и Дрейк очевидно държи не на моя отговор, а на реакциите на дамата, които не закъсняват:
— Мисля, че ви разбрах, мистър — произнася Линда невъзмутима поне външно и става. — Можете да бъдете спокоен: повече няма да ви досаждам с песничките си.
Подир което тя кима за сбогом и напуска масата.
— Май че ние с вас не постъпихме много кавалерски — промърморва виновно шефът. — Получи се тъй, сякаш сме я изгонили…
И за да се накаже за некавалерското си държане, гаврътва до дъно чашата. После, недоволен от възцарилото се мълчание, изръмжава: