Развиделява се и скуерът, дето братски съжителствуват Кралската опера и халите за цветя, е пуст, ако не смятаме изправения на един ъгъл полицай в тъмна каска, който ме удостоява с бегъл поглед, за да провери до каква степен съм пиян.
Не съм пиян, пък дори и да съм пиян, това не е от скоча, а от безкрайните монолози на Дрейк, които човек е задължен да следи, въпреки цялата им монотонност, за да не изтърве между обилния и излишен бъбреж някой намек, заслужаващ по-сериозно внимание.
— Вие изглежда просто умирате за компанията на тоя човек — забелязва Линда, станала да ми отвори. — Почвам вече да отгатвам дълбоко скрития у вас мазохист.
— Мазохист ли? — избъбрям, като влизам в приятно затопленото и покрито с бели кожи помещение. — Аз съм също такава жертва като вас. Но мазохист…
— В такъв случай остава другото — че имате волски нерви.
— Нервите, скъпа, наистина са необходими. Поне в случай, че държиш да оцелееш. И трябва да ви кажа, че тая вечер вие се държахте доста неразумно, дори опасно неразумно.
— А какво да направя според вас? Да легна в краката му?
— Да отлагате, както вече ви посъветвах. Да отлагате.
— Човек може да отлага ден или два.
— Ще отлагате ден или два. Изобщо, колкото е възможно.
— Но той няма да ме остави, не разбирате ли! Той така се е заловил за мене…
— Напротив, мисля, че вече ви е оставил…
„… че вече ви е оставил на Марк“ — би следвало да поясня, ако искам да бъда изчерпателен. Обаче една дама трябва да се щади, особено когато не притежава волски нерви.
— Какви са тия недомлъвки? Какво имате предвид? — запитва Линда.
— Той успя да си намери момиче по вкуса. Тая, новата, Хилда.
— Още утре тръгвам да си търся работа… И възможно по-далече от „Ева“ — обявява мис Грей, донейде окуражена от информацията ми.
— Така ще е най-добре — кимам.
Какъв смисъл да я тревожа. Една едничка спокойна нощ — това е все пак печалба. Дребна печалба наистина, ако вземем под внимание, че нощта всъщност вече почти е минала.
Събуждаме се както обикновено, по обяд. Линда влиза в кухничката, за да приготви закуската, а аз дръпвам завесите на прозореца, за да проверя дали вали. Вали, разбира се. Отвратен от мрачния неприветлив изглед на улицата, обръщам очи към топлия бял интериор. И на фона на тоя бял интериор съзирам внезапно рязко очертана черната фигура на мъжа.
Марк е проникнал безшумно и неизвестно как в квартирата, по същия начин, по който безшумно и неизвестно как прониква смъртта. И стъпил с нечистите си обувки върху снежнобялата кожа, той стои изправен до входа в мокрия си черен шлифер и мократа черна шапка, от която се стича вода. И ако трябва да завършим с черния цвят, няма начин да отмина маузера, който стиска в дясната си ръка и върху чиято цев е надянат заглушителят.
— Къде е жената? — запитва човекът с глух глас, чиято дрезгава интонация чувам за пръв път.
— По-кротко, Марк — промърморвам. — Ще разбудиш съседите.
— Къде е жената? — запитва повторно черният мъж. И сякаш за да отговори на въпроса му, Линда в тоя миг излиза от кухнята и замръзва втрещена.
— Не искам да правиш нищо пред мене, Марк — предупреждавам го. — Нямам нерви за такива работи.
— Щом нямате нерви, изпарявайте се — избъбря пришелецът. — Вие не ми трябвате. Трябва ми жената.
Тръгвам към изхода, като давам вид, че не забелязвам погледа на Линда, един поглед, в който молбата и презрението си оспорват първото място. Изравнявам се с черния мъж и тъкмо в момента да го задмина, хващам с две ръце десницата му и с всички сили я завъртам назад. Чува се сухо изхрущяване. Десницата изпуска маузера и увисва, загубила отчасти връзка с рамото. Лицето на Марк е побеляло от болка, но той е сподавил вика си, убеден вероятно, че е недостойно за извънредния и пълномощен посланик на смъртта да вика. Освобождавам едната си ръка и му нанасям прощален удар в корема, за да го запратя към другия край на стаята.
Към другия край на стаята и към края на един мит. Страшилището на квартала се е оказало крехко като порцелан. Просто никой не се е сетил или не е успял да го доближи на един юмрук разстояние. А силата му е била само в тоя черен маузер.
— Не стойте като сомнамбул — промърморвам на дамата. — Донесете ми малко превързочни материали.
Линда избързва до кухнята и се връща с някакви въжета за пране.
— О, Питър — мърмори тя виновно, като ми подава материалите. — Само преди минута бях убедена, че сте най-големият подлец на земята.
— Не се тровете с миналото — съветвам я. — Снемете по-добре кожите от онова кресло.
Поставям безсилния Марк във въпросното кресло. Ала макар и безсилен, той все се опитва да се извърта, тъй че ме принуждава да прибягна този път вече до наркозата на нокаута и да приспя, додето го затегна солидно в креслото и му натикам една кърпа в устата. Сетне превързвам здраво муцуната му, за да не се опитва да изплюва кърпата и подсещам Линда: