— Как ще отпразнувате Коледата?
— Мисля да се нагледам на телевизия. Момчето ми монтира една от ония огромни видеостени — нали ги знаете, с прожекционна система.
— В електрониката ли е?
— Не. Той е най-малкият, само на двайсет и една е. Актьор е, ама наистина му иде отръки. Взе обикновен телевизор, обектив, екран и ей на. Метър и двайсет напреки, същинско кино. „Овните“ ги чакат големи загуби тая година. Да ви кажа, тоя стар свят се обръща в нещо друго.
Лийланд вметна, че е съгласен, и остави разговора да замре. За днеска му стигаха мимолетните впечатления от живота на разни непознати. Беше приятно да знаеш, че младото поколение е „вътре“ в новите технологии, както неговото поколение беше някога с „Форд — Модел А“ или с бипланите, но Лийланд бе установил, че съществуват и важни разлики. Старите технологии извеждаха хората към света навън и към общуване с другите. А това чудо беше за потребители, заключени в подразделени малки развъдници, човеци, които живееха като добитък, отглеждан за клане.
И самите хора тук бяха различни, ексцентрични като англичаните, неуморими в изпробването на нови и нови свои самоличности. Хула-хуп, модата по хавайското кършене, дойде от тази част на света. Скейтбордът. Автомотокината. Имаше хора, така влюбени в онова, което са направили от себе си тук, че всяка година прекарваха Коледа, като се припичаха на близкия плаж. Нищо, че водата беше прекалено студена за плуване.
„Уилшър“ беше почти пуст. Тук-там някоя кола. Жена, подръпваща каишката на грозно куче с нещастен вид. Коледни украшения. Магазин след магазин — с отрупани витрини, — през Бевърли Хилс и отново към мрака на Лос Анджелис. Започваше да се чувства тукашен. Един самотен камион беше паркиран до бордюра на две пресечки от сградата на „Клаксън“ — единственото возило наблизо. Светлините примигнаха и лимузината спря до тротоара точно срещу главния вход.
— Мистър Лийланд, вие влезте, а аз ще отнеса багажа ви долу в гаража до колата на мисис Джинаро. Кажете й, че ключовете ще бъдат пъхнати под предната седалка — тя знае. И да си прекарате една весела Коледа, нали?
— Разбира се. Вие също… но да не си съсипете очите.
— Добре. — Той се засмя доволно, щастлив, че има обичлив син. — Добре.
Лийланд мярна в далечния ъгъл нещо, което бе забило нос в бордюра. Беше голям „Ягуар седан“, какъвто и той някога бе притежавал, в края на шейсетте. Колата му създаваше само неприятности и колкото и да му се щеше да й се порадва, наложи се да се отърве от, нея. Тая тук беше в отлично състояние. Вътре седеше човек. Радиоантена на носа. Лимузината се придвижи пред осветения вход на „Клаксън“.
Лийланд се сбогува с шофьора и се заизкачва по тесните стълби, когато отново се сети за колата и се обърна. Човекът зад волана държеше радиомикрофона пред устата си и въпреки разстоянието видя, че Лийланд го гледа, и се опита да го скрие. Лийланд бе видял нещо, което не трябваше да вижда, но бедата беше там, че и онова приятелче мислеше така. Лийланд продължи по площадката към стъклените врати, където един възрастен бял портиер в сива униформа седеше зад бюро и четеше вестник. Старецът видя Лийланд и стана да отключи.
— Казвам се Джо Лийланд. Очакват ме. Бившо ченге ли сте?
— Да, сър.
— И аз. Вижте.
Старецът внимателно разгледа картата на Лийланд.
— Новичка е за мен, но аз съм захвърлил униформата преди петнайсет години! Ама добре изглежда, с красив релефен печат. Знам, че ви чакат. Какво мога да направя за вас?
Лийланд му разказа за ягуара. Старецът примигна и погледна навън към „Уилшър“, макар че оттук не можеше да види нищо.
— Има бижутериен магазин оттатък улицата и нещо като чифтоска между кулинарен магазин и магазин за алкохолни напитки. Тая вечер всичко е затворено. Ще звънна в участъка. Вие вземете асансьора в края: трийсет и втори етаж. Не знам какво, по дяволите, им става на хората тия дни! Помните ли, когато Коледа минаваше само с едно-две наръгвания?
— Точно така. И като стигнеш на мястото, убиецът седи на стол и разправя на жертвата, че не е била права.
— Добрата стара Коледа.
— Тая вечер редиците са оредели, нали? — подхвърли Лийланд.
— Ако хората знаеха, че през някои нощи на годината в действителност работят само неколцина ченгета, щеше да бъде ужасно. Ако сте въоръжен, можем сами да го разкараме оня.