— Кой е? Влезте.
Трима мъже извърнаха глави. Стефи, която седеше на дивана срещу тях, скочи.
— Татко! Весела Коледа! Идваш точно навреме! — Тя прекоси стаята, прегърна го и го целуна по бузата. В прегръдката си я усети някак омекнала и слаба и това го подразни. С ръка на кръста му тя се обърна към другите, които сега стояха прави, и го представи. Елис, зад бюрото, беше като нея около четирийсетте; мъжът на Лийландова възраст беше тексасец на име Ривърс, вицепрезидент по продажбите; и едно момче на двайсет и няколко, Мартин Фишър — новият помощник на Стефани.
Ривърс пръв се ръкува с него:
— Добре дошли, мистър Лийланд. Чест и удоволствие. Чухме за произшествието в Сейнт Луис. Е, не е било много сериозно…
Стефани погледна челото му. Ривърс се обърна към момчето:
— Знаеш ли колко германски самолета е свалил този човек?
— О, да. — Той се взираше в Лийланд и се мъчеше да сьотнесе разказите към човека, който стоеше пред него.
— Стара история — каза му Лийланд. — И родителите ти не си я спомнят.
— Не е така — възропта Елис, докато усмихнат заобикаляше бюрото. — Съвсем не е така. Добре дошли. Идвате точно навреме. Това е най-големият ден в живота ни. — Той стисна ръката му прекомерно поривисто, което веднага отблъсна Лийланд.
— Чух нещо за сто и петдесет милиона долара.
— Вярно е — възторжено потвърди Елис. — Това е най-големият договор, който сме подписвали в „Клаксън“ извън петрола.
— Ще строим мостове, татко. В Чили.
— Покажи му часовника — настоя Елис.
— Ще го види по-късно — отвърна тя.
— Горе в стаята имам макет на моста, мистър Лийланд — вметна Ривърс.
— Наричайте ме Джо. И без бяла брада се чувствам достатъчно стар, ама не се отнасяйте към мене като към Дядо Коледа. — „Или като към Късметлията Линди“, помисли си, защото образите на миналото вече няколко часа се виеха във вихрушка, като листа, понесени от вятъра.
— Аз пък бях в Южния Пасифик — внезапно тръсна Ривърс.
— Ако питате мен, от цялата история ще излязат чудесни картинки за дъвки — поклати глава Лийланд. — Стефи, бих искал малко да се умия, ако може. Вече четиринайсет часа не съм се спрял. Бих искал да ползвам и телефона.
— Нещо не е наред ли? — попита Ривърс.
Лийланд поклати глава. Той си мислеше за старото ченге долу, ала навитата на руло еднодоларова банкнота, която видя върху бюрото на Елис, го направи по-предпазлив.
— Искам да звънна в Сан Диего. — Лийланд се усмихна на Стефи. — Случи се нещо в самолета.
— Стар козел! — подскочи тя. — Взел си самолета до Сан Диего, нали? Тя още не се е прибрала вкъщи.
— Дамата има телефонен секретар или автомат, едното или другото. Не ми го е казвала, но се басирам, че е така.
— Да си полицай е като да имаш шесто чувство, нали? — намеси се Ривърс.
— По-скоро трябва да умееш да събираш отделните факти в цялостна картина — каза Лийланд, без да гледа към Елис.
— Коя е? — попита Стефани, като го дърпаше за ръкава.
— Стюардесата — отговори Лийланд. — Не се безпокой, по-възрастна е от теб… е, немного. Какъв е тоя часовник?
— Купих си подарък. Защо я наричаш стюардеса?
— Обикновено ги наричам съпровождащи полета. Но в случая исках да е ясно, че говоря за жена.
Смехът на мъжете я накара да се изчерви.
— Целите сме в слух — подхвърли Елис. — Ето, всички се настройваме…
— Разстройваме — репликира тя с усмивка.
Лийланд се извърна към Ривърс:
— С радост ще видя този макет по-късно.
— Бива.
С кого спи Стефани, си беше нейна работа — беше достатъчно зряла, та да знае, че служебните връзки водят до неприятности, но на Лийланд хич не му се нравеше, че тук е намесен кокаин. Под своето търговско лустро Елис беше мрачен екземпляр, каквито Лийланд бе виждал, че виждал. Изглежда, Стефани все още беше неспособна да извлича поуки от собствения си живот и Лийланд можеше само да приеме бремето на провала си с нея. Той я притисна до себе си още веднъж: