Днес сме тук, понеже светът е попаднал в такъв катаклизъм на насилието, че нашата страна, която доскоро беше в безопасност, вече не е. Било е време, споделяли сме си го с леля ми, когато семействата е трябвало да се сплотяват заради единия животец. И мнозина не са успявали. През изминалите петнайсет-двайсет години сме виждали не един пропилян и разбит живот.
Той отстъпи крачка назад и подръпна колана си. — Та късно снощи започнах да се питам за какъв, по дяволите, се мисля, та подлагам личния си живот на всичко това? Аз съм професионален полицейски служител, комуто е поверено едно управление, отговорно за безопасността на почти милион и половина човешки същества. Тъй като съм призван да бъда професионалист, аз съм обременен от огромно количество закони, правила и прецеденти. Например правилникът на моето управление за най-разумната употреба и за въздържането от употреба на сила е четирийсет и седем страници. Огласяване на сведения — чудесно! — всеки, който иска да си навлече беля, може предварително да се ориентира при всяко положение къде точно се намира.
Казах ви, че искам да говоря. Малко по-късно снощи, когато се опитвах да разбера вариантите за действие и до какво могат да доведат те, си припомних моите собствени правила за употреба на сила. Моите хора са задължени да вземат всички и всякакви мерки, за да се осигури обществената безопасност, ако за извършване на углавно престъпление се използват огнестрелни оръжия. Във всякакви случаи.
За какво, по дяволите, приказваме тук? За побъркан от любов бивш съпруг, който държи на мушката в дома им бившата си жена и детето? За трима юначаги, които нахълтват в супермаркет? Независимо дали юначагите в супермаркета го знаят или не, последното, което искаме при такива сблъсъци, е загубата на човешки живот. Колкото до мен, след всичко, което съм препатил, мисля, че не е добре за морала на полицаите това да се случва прекалено често.
Той изправи гръб и изпъна гърди:
— Тези хлапаци не са шепа несретници, които търсят изход. Те са здраво организирана, самоуправляваща се групировка от млади психопати, за които нищо не е достатъчно низко, достатъчно долно, достатъчно варварско, щом подклажда общата лудост. Аз за нищо на света няма да позволя моят район да стане поле на техните битки. Тъй или иначе, ако се наложи, ще разпратя писмени предупреждения, че всеки набег в моя район ще бъде посрещнат с най-крайни контрамерки. Тези хора твърдят, че се борят за бъдещето. Е, добре, бъдеще в моя край за тях няма. Резултатът ще е, че няма да има повече произшествия, нито обществена осведоменост, нито зрелищни процеси. Тия лунатици няма да стават герои. И по-късно няма да взимат заложници, че да се иска в замяна освобождаването на терористи.
Както ви казах, много мислих за това. Никак не ми харесва. Ще трябва да отговарям пред Създателя за това. Но тези хлапаци дадоха ясно да се разбере, че няма да преговарят, освен ако това не ги приближава към собствената им цел, няма да се съобразяват с никого и няма нужда старата ми леля да ми казва, че това „никого“ включва четирите ми дъщери, техните деца и всичко, което семейството ми е успяло да постигне за няколко поколения.
И е ясно също, че средствата за осведомяване няма да ни помогнат, те обаче не са виновни. Ние правим новините. Ако започнем да строяваме затворници пред журналистите, вестниците ни ще заразказват какво са закусвали те, когато са били седемгодишни… и ако не могат да го научат, ще го измислят. Колкото до телевизията, тя само заснема картинките, които ние й показваме.
Искам това да бъде добре разбрано. Затворникът е чепато, враждебно, надървено копеле. Трупът е боклук. Човек, който използва огнестрелно оръжие в моя район, ще трябва да понесе най-крайните мерки. Имам предвид смърт. Ако тези хора дойдат в моя град, те ще бъдат изнесени на носилки, и то непокрити с чаршафи, тъй че всеки да може да види точно какво ще се случи следващия път. Наистина мисля всичко това, което казвам… Бог да ме съди: поемам лична отговорност за това.
Той седна. Един по един полицейските началници и техните представители се изправиха на крака и заръкопляскаха. Лийланд и едрият мъжага отдясно бяха сред последните, които станаха.
— Много невинни ще загинат — промърмори мъжагата.
Един по-възрастен човек от предния ред се обърна:
— След десет години, след пет години тези копел-даци ще сложат ръка и на атомна бомба. Мислите ли, че ще се поколебаят да я използват?
Това вече нямаше значение. Литъл Тони, мъжът долу, беше един от тези, чиито портрети изучаваха на конференцията: Антон Грубер, познат и като Антонино Рохас. Литъл Тони Червения, който затягаше вратовръзки, който обичаше да „поднесе подаръка на смъртта“ във формата на черна бутониера.