— Издават ти карта. Много специална. Не можеш я копира.
— Тъй, ясно, трябва си карта. Ама че майтап. Вижте ме кой съм! — присмя се той. Направи ръката си на пушка. — Ей ти го истинският пропуск за навсякъде.
Лийланд се ухили:
— Трябва да запомня това.
Кървенето бе понамаляло, сега обаче го цепеше глава. Май отиваше на зле. Движението оредя и шофьорът погледна напред и към страничното огледало.
— Ей го, иде.
Пикапът беше отляво. Дебелият го насочи така, че той се плъзна към таксито. Лийланд се премести и свали страничното стъкло.
— Не го затривай, мой човек, моля ти се.
— Тия типове сами се затриват — отвърна Лийланд, наслаждавайки се на стария жаргон. Като толкова други чернокожи шофьорът имаше дар-слово — той искаше да разбере какво му минава през ума на човек. Лийланд се бе учудил колко точно бе подбрал думите в случая — и тогава се сети за нещо друго, за онова, което му се беше изплъзнало след произшествието. — Аз съм полицейски служител — викна Лийланд на дебелия. — Остави ни да стигнем до летището.
— Казах му да не ми ги пробутва такива! Сега ти го казвам и на теб! — изръмжа дебелият и изви волана така, че пикапът съвсем притисна таксито.
Лийланд си мислеше за такъв един бабанка, който бе удържал дузина полицаи в един кегелбан в Ню Джързи, мятайки топките като пъпеши. Кой да ти каже колко ли див е пък тоя. Лийланд измъкна своя деветмилиметров браунинг, увери се, че предпазителят е спуснат, и през отвореното стъкло го тикна под носа на дебелия. Браунингът беше пистолет за професионалисти, с тринайсет патрона в магазина и местенце за още един в цевта, което сега беше празно. Дебелият схвана сериозните намерения на Лийланд. Обърна очи и изплези език, сгънат като сандвич. Очакваше Лийланд да го гръмне в лицето… че да си хване самолета.
— Той ще те чака пред летището — му каза Лийланд.
Дебелият седеше неподвижен, боеше се да помръдне. Таксито бавно потегли, бронята застърга.
— Майчице! — проплака шофьорът.
Лийланд трепереше, прилоша му. Можеше да си има големи неприятности — най-малкото му предстоеше сериозно обяснение.
— Направих грешка — побърза да каже на шофьора. — Това тук е само ала-бала. Ако те притисне тоя, ние ще го обвиним в опит за побой.
— Абе, мой човек, хич да не ти пука! Пищов не съм виждал.
Лийланд извади двайсет и пет долара от портфейла си.
През падащия сняг изникна рампата пред входа на летището.
— Калифорния, а? — отрони шофьорът. — Нямал съм това удоволствие.
— Отивам да видя дъщеря си в Лос Анджелис. После ще отида с кола до Юрика да се видя с един стар приятел.
— Дъщерята омъжена ли е?
— Разведена. Има две деца. Майка й почина, но и ние се бяхме развели години преди това.
— Ще си със семейството значи — подхвана шофьорът. — Това е важното. Аз — също. Ще си прекарам една хубава Коледа напук на всичко. Да ти кажа, мой човек, никога не ми е вървяло с Коледата. Когато бях малък, баща ми се напиваше и ме пердашеше. То пък на кого ли му върви по мед и масло…
Един „Боинг 747“ се вдигна над летището, затъмни белезникавото като рибешки корем небе и заглуши последните думи на шофьора. Пикапът отново се шмугна до тях, дебелият им мяташе застрашителни, навъсени погледи. Лийланд извади още една десетачка от портфейла си, а после и картата, с която да качи заредения браунинг на самолета. Пистолетът беше легален, ала значката, която носеше — не. Беше детективска значка от Ню Йорк Сити, подарък от приятел в тамошния отдел, с гравирано отзад „ТОЯ ЧОВЕК Е ГОЛЯМ ЧЕП“. Лийланд бутна двайсет и петте долара на предната седалка.
Шофьорът дръпна към тротоара и перна брояча.
— Ааа, не, мой човек, аз черпя.
— Весела Коледа! — каза Лийланд, докато му пъхаше парите в ръцете. — Приятни празници!
Шофьорът ги взе. Пикапът спря пред таксито. Един с фуражка отвори вратата откъм Лийланд. Като излезе, Лийланд му даде десетачката.
— Доведете някое ченге, пронто. Багажът отива в Лос Анджелис.
— Да, сър. Ще намеря някой да ви налепи етикетчетата по чантите. Да ви е весела Коледата!
Лийланд почувства, че вече може да се поотпусне. В сутрешното предаване „Добро утро, Америка“ бяха съобщили, че в Лос Анджелис е 25 градуса. Едно ченге идваше през тълпата към автоматичните врати. Лийланд му направи знак да остане оттатък.
— Стой си на мястото! — извика на шофьора. — Весела Коледа!
— И на тебе. Благодаря за помощта. Приятен път!
На Лийланд му беше съвестно, че го изоставя. Вътре той показа картата на ченгето, пак чернокож. В пластмасовата карта бяха втъкани в кодиран ред нишки от редки метали, които заискриха на светлините на летището.