Беше с лице към Холивудските хълмове. Какво ли се виждаше от високото там? Тази сграда се извисяваше самотно, край нея нямаше нищо по-високо от девет етажа. Думата КЛАКСЪН, с тежки, главни букви, обрамчваше покрива: отдалече буквите се размиваха във флуоресцентна лента. Цялата сграда светеше. Лампите на трийсет и четвъртия етаж; просветването на три дълги, три къси, три дълги щеше да изглежда мижаво като кибритена клечка, почти незабележимо на този фон. И хич не беше сигурно, че няма да бъде забелязано и вътре в сградата. Човек би могъл да види някакво колебливо блещукане на покривите далеч-далеч — но дори да гледа към него, може и да не схване какво вижда.
Очите го заболяха от светлината… трябваше да прогони съмненията си. Ако се вярва на популярните списания например, хората, които живееха по тези склонове, бяха едва лй не последните, към крито да се обърнеш за помощ. Лийланд си представи някакъв замогнал се млад актьор в Якуци, който си мисли, че е зърнал светлините на коледна дискотека. Я се покрий, бе. Карън винаги е мислела, че той осъжда такива хора. Никога.
Те му напомняха, че това, с което се занимава, не е никак важно. Съществуваше по-особен живот, който си течеше независимо от политиката, а може би и от самата цивилизация. Карън така и не повярва, че той може да съзре връзката между заможните актьори и разединените хора от отсамната страна на чертата, като портиера долу, който се оживи при мисълта да размърдат оня в ягуара. Жителите на Лос Анджелис харчеха много повече пари за козметика и процедури за разхубавяване от всичко живо на Земята. Това се смяташе за много глупаво в Сан Франсиско, където харчеха повече пари за дрехи…
Асансьор: бръмченето беше като токов удар.
Лампите угаснаха. Лийланд приклекна зад едно бюро с браунинга в ръка. Имаше отлична видимост към асансьорната клетка. С едно-единствено леко прозвънване бялата светлинка над втория чифт врати оповести пристигането на изкачващата се кабина. Лийланд ликуваше. Щат-не щат, те дори обявяваха през коя врата ще излязат.
Един. Само един; имаше „Томпсън“, боже мили! Лийланд трябваше да изиграе юначагата с тая антика. Оня вече беше вън от асансьора. Беше на около двайсет и пет. Вратите зад него се затвориха, но кабината не помръдна. Още нещо за запомняне. Хлапакът пристъпи напред предпазливо, с пръст на спусъка. Двайсет патрона в пълнителя. Все още беше далечна мишена за пистолет.
— Ей, казвам ти! Излез с вдигнати ръце! Наблюдавахме те как святкаш! Излез, няма да пострадаш!
Още един германец. Лийланд трябваше да внимава — силуетът му можеше да се очертае на светлината отвън. Той се беше притаил ниско долу, изтегляше се на запад и с това правеше разстоянието дълго дори за картечен пистолет. Имаше нужда от преспапие, от нещо, два пъти по-голямо от мастилница. Хлапакът търсеше пипнешком електрическия ключ, но още беше на цели шест метра от него. Сега Лийланд тръгна към стълбите.
— Излез! Не си усложнявай положението! Ние имаме оръжия! И не се боим да ги използваме!
Саксия. Филодендрон с хубави бели листа на ивици. С изпъната ръка Лийланд запрати саксията като граната към прозорците на северната стена. По бюрата се посипа пръст — шумът не беше като от бягащ човек, но и това вършеше работа: хлапакът даде пет-шест изстрела още преди саксията да се пръсне на пода.
Тогава се случи нещо странно …чу се пращене, пукане. Прозорците се натрошиха. Темперираното стъкло се разсипваше на милион ситни матови късчета. В стаята зафуча вятър. Хлапакът се придвижи натам, като скачаше от бюро на бюро.
Лийланд напредваше към стълбите… и към електрическия ключ.
Беше достатъчно близо до ъгъла, можеше да стигне ключа, без да се показва от прикритието си. Когато светна, хлапакът се извърна, наведе се бързо и в същото време започна да стреля. Откатът го събори по гръб и изстрелите раздраха шест метра от пластмасовите плоскости на тавана, които се откъртиха и рухнаха върху бюрата. Лийланд почака, докато хлапакът се изправи отново, примигвайки. Браунингът не се виждаше. Лийланд трепереше: беше се договорил със себе си да убие този хлапак, ала сега просто не знаеше дали ще може да го направи, най-малкото по начина, по който го бе намислил.
— Ей, малоумнико, насам!
Още един откос се наби с глух звук в измазаните стени. Долу сто на сто чуваха това. Стефани и Елис знаеха какво става. Лийланд изтича по стълбите и прекоси трийсет и петия етаж. Той беше отрязал няколко електрически кабела, беше ги завързал един за друг и бе занесъл до прозореца един стол, обвит с хартия от компютърен принтер. Беше скапано чучело, плашило или каквото там беше, но Лийланд вече си мислеше, че хлапакът е направил твърде много грешки и може би ще стане по-съобразителен. Лийланд знаеше, че късметът му не може да работи вечно. Той блъсна чучелото, после побягна обратно към стълбището.