Сега си помисли, че навярно направи грешка, като не уби онези двамата в асансьора. Те очакваха, че ще опита да използва радиото, а ако им позволеше да научат, че се е добрал до покрива, щеше да им стане съвсем ясно, че с него трябва много да внимават.
Щеше да е по-добре, ако асансьорната кабина беше пристигнала на четирийсетия етаж с три трупа вътре. Сред объркването той щеше да има повече време да изпрати съобщение.
Те, разбира се, щяха да чуят пукотевицата, но ако бе помислил, ако бе пожелал да рискува, можеше здравата да ги „поразреди“, да скочи в кабината, да я спре и да изчезне, преди да е стигнала четирийсетия етаж.
Побиха го тръпки и се зачуди дали не изпада в шок. Още усещаше как се чупи вратът на онова момче. Не биваше да мисли за това. Ако се огъне, ще е въпрос само на време да го заловят и убият. Няма какво да се заблуждава: ако го хванат, ще го убият.
Намери отворена врата в югозападния край. Вътре — голяма стая, пълна с флуоресцентни лампи за надписа около покрива, и стълбище, което водеше надолу към четирийсетия етаж. Вратата там вероятно беше към коридора, по който той бе направил пълна обиколка на етажа, преди да види как пречукват Ривърс. Ако добре схващаше начина, по който тези хора действат, изпращането на Карл долу значеше, че на четирийсетия етаж е останал само един човек. 22:25 ч — бяха изминали почти десет минути, докато намери изхода от асансьорната кула. Колко етажа ли бяха успели да претърсят другите двама? Лийланд искаше! да знае какво правеха в директорските покои, но по-важно бе да изпрати съобщение. Той отново излезе на покрива.
Радиото имаше пет канала, които някой за улеснение бе номерирал. Настроено беше на двайсет и шести канал. Лийланд включи радиото.
„…тъй че, както виждате, доста безразсъдно е да продължавате. Ще започнем да избиваме заложници, освен ако не се предадете до десет и половина. Кой знае, може би ще застреляме някой, когото познавате и обичате…“
Дрън-дрън. Литъл Тони Грубер стреляше в тъмното. Той искаше заложниците да са спокойни. Нямаше как да го постигне с избиването им. Той дори не знаеше дали Лийланд слуша. Разбира се, ако Лийланд покаже, че го е чул, всичко щеше да се промени, и то не в негова полза. Нещо го смущаваше. Дори при положение, че е на свобода и има картечен пистолет, защо ли пък оня ще му посвещава толкова време и усилия?
Не бяха готови да действат открито. Имаха нужда от нещо, което Ривърс бе отказал да им предостави. На четирийсетия етаж.
В 22:28 ч Лийланд включи радиото и натисна копчето за говор.
— Адски много плещиш, не мога да хвана и дума. Искам да сключа една сделка с теб. Слушаш ли?
— Да. Продължавай.
— Нека пратя момичето долу. Тя нищо не е направила и се бои да не й се случи нещо. Нека я пратя долу с асансьора. Искам честната ти дума.
— Да, разбира се, имаш думата ми. Повикай асансьор, нека влезе вътре…
Лийланд не го слушаше. Той постави радиото на масата в библиотеката и бързо изскочи в коридора, който водеше към двата трупа в директорския кабинет. Лийланд прецени, че има около минута, преди да проумеят, че е отвлякъл вниманието им заради някакви свои цели. Кой от тях беше сам? Лийланд искаше да се страхуват от него, ако е възможно. И без това започваше да изглежда страховито, нацапотен от глава до пети с грес от асансьорния кабел.
Щом стигна до края на коридора, лампите в директорския кабинет изгаснаха.
Замръзна на място. Чу щракане далеч зад ъгъла — някой се опитваше да завърти тихичко топката на някаква врата. Лийланд отстъпи две крачки назад, после се обърна и побягна. Чу ги да идват. Спря, извърна се, сниши се и изстреля един ред. В тъмното не виждаше нищо и грохотът на томпсъна го оглуши, но той имаше представа за огромните поразии от изстрелите, които разбиваха междинните панелни прегради в отдалечената част на помещението и тежките стъкла отвъд.
Бяха се усетили — бяха съобразили къде е. Той продължи да отстъпва по коридора към вратата на библиотеката и изстреля нова, по-дълга серия. Трепереше, уверен, че ще го застрелят в гръб, докато се опитва да влезе вътре. Побягна отново, а като се озова пред самата врата, залитна и влетя вътре.
Когато в коридора закънтя ответна стрелба, той се опитваше да се изправи на крака, рамото му беше изтръпнало. Калашници — звукът не можеше да бъде сбъркан. Трябваше да се докопа до един от тези автомати. Огнедишащите дула осветиха коридора по цялата му дължина и Лийланд чуваше как всичко се троши в стаите от южната страна на сградата. Нямаше да се бие с тях. Явно и те идваха насам по другия път. Трябваше му радиото. Като отчиташе откъде идеха изстрелите, които разкъсваха преградите на парчета, явно трябваше да заляга. Той се измъкна през оттатъшната врата с радиото на рамо. Чувстваше се като Робинзон Крузо, който бяга от човекоядците.