Ако изобщо има възможност да ги използва отново.
Друга фантазия. Дик Трейси винаги тропосваше съвършени хиксчета със своя автомат. Явно Честър Гулд10 никога не е опитвал да обязди такъв „мустанг“.
Лийланд не знаеше да изпраща ли друго съобщение и дали изобщо си струва.
А се боеше да отвори вратата и да погледне навън.
Карън страшно би харесала това, знаеше. Всичко — от пристигането на летището в Сейнт Луис до този миг. Как извади пистолет при улично произшествие. Как целуна Кати Лоуган. Как позволи да се случи това. И после — как правеше грешка след грешка, докато ето — не можеше ни да помръдне, ни да проговори. Високомерие. Героят на Америка. Грехът на възгордяването. Той бе срещнал идеален пример за това в едно интервю с някакъв хубавец спортист: „Жена ми ми беше просто състудентка, но все повече и повече се превръща в допълнение към мен.“
Лийланд потръпна. Той бе наранил много хора в живота си, но Карън — повече от всеки друг.
С изключение, разбира се, на хората, които бе убил. Той натисна копчето за говор.
— Слушай, Фриц, писна ми вече от тази евтина серенада. Защо просто не ми кажеш какво сте намислили, отрепки такива?
Грубер се засмя:
— Много забавно. Може би ще ти е интересно да слезеш оттам и да се предадеш.
— Ти току-що ми каза, че няма как да мина метър. Карл там ли е? Чува ли ме? Искам да му разкажа как счупих врата на братлето му.
Нещо изпращя, после радиото заглъхна. Лийланд погледна часовника си: почти единайсет часът. Взря се във вратата и се запита дали наистина може да е сигурен, че ще ги чуе, когато се заизкачват по желязната стълбичка. Пак потрепери. Температурата падаше — Лос Анджелис беше град в пустиня. Той се разкърши.
Повъртя известно време копчето на радиото, опитваше се да чуе разговорите им, сетне усили звука и се заслуша в тихите предавания от света отвън. Гражданският обхват. Хлапета, които си приказват как ще карат ски през зимната ваканция. В Юта. Друг пък отиваше в Аризона. Той обичаше по-бавния темп на живот.
Трябваше да се преборва със студа. Баща му, който също беше ченге, го бе учил да поема десет дълбоки вдишвания: това докарваше кислород в кръвта, което ускоряваше затоплянето. Баща му бе надживял майка му и той бе надживял Карън. Не, не беше същото. Майка му бе прекарала два удара, през година, и през тази година баща му бе поел грижата за нея. Когато умря, Карън беше омъжена за друг, което съвсем не беше същото.
Тя бе починала, докато спи, сърцето й бе спряло. Съпругът й се обади на Лийланд рано сутринта и Лийланд му се отплати, като забрави името му. Неин съпруг в продължение на две години… Лийланд не би могъл да си спомни името му, дори животът му да зависеше от това. Той знаеше, че това е начин да загърби всичко, което се бе случило с техния брак. Въпреки всичките си усилия те му бяха позволили накрая да им се изплъзне. Да се разпадне. Дик Трейси имаше пълното право да изстрелва съвършени хиксове: в края на краищата той сполучваше да вкара лошите момчета в пандиза и да остане отвън.
Като хлапе, което си брои коледните парици, Лийланд отново провери мунициите си. Два пълнителя и малко отгоре — повече от четирийсет патрона. Ако му се случеше следващия път да влезе в единоборство, щеше да се снабди с друго оръжие.
Изхвърляш се, помисли си.
Никъде не отивам.
След развода и преди нейния втори брак, след като Лийланд бе отказал пиенето и отново беше в добра форма, той писа на Норма Макайвър в Сан Франсиско. Преди години между тях бе пламнало взаимно привличане, ала от това не излезе нищо по много причини. В писмото си той й разказваше какво се е случило с него. Бе ходил по работа в района на Сан Франсиско няколко пъти след развода, но не й се бе обаждал, защото мислеше, че тя няма да хареса този мъж, който ще й се представи. Сега, писа й той, се чувства по-добре и иска да я види.
Тя му звънна. Говориха три часа.
Шест седмици по-късно, когато най-сетне успя да го уреди, той пътуваше на север от Международното летище на Сан Франсиско с кола под наем. Времето беше идеално. Норма имаше апартамент на Ноб Хил, на две пресечки от Катедралата. Ключът беше в плик под изтривалката пред вратата. Бележката го предупреждаваше да не се стряска от рунтавото пуделче и че Джоана, дъщеря й, трябва да се върне от училище в четири без двайсет. Навлизаше в друг живот.
Норма беше помощник училищен инспектор в Сан Франсиско, кучето беше малък реактивен изтребител, а Джоана беше висока и слаба като баща си, но мургава като майка си.
— Ти си свалил всички тия самолети, нали? Татко е в самия край на книгата.