От войната насам, повече от двайсет години, Лийланд беше летял със свои собствени самолети, като, преди да се откаже, вече беше стигнал до „Чесна 310“. Сега не обръщаше на авиацията повече внимание от който и да е постоянен пътник, но знаеше, че това последно поколение въздушни возила е по-безопасно от всичко, построено някога. Истинският проблем сега бяха човешките грешки.
А колкото до възможността за въздушно пиратство, макар от години да не се бе случвало в САЩ, на борда имаше достатъчно свестни момчета от силите на реда, които да изколят всички от салона за непушачи. Лийланд се чудеше дали шефът от военната полиция на борда знае, че другият въоръжен пътник в първа класа е помогнал да се разработи програмата, която е обосновала създаването на службата му. Когато пиратството беше в разгара си, Лийланд бе повикан за съветник на Федералната авиоадминистрация, а сега бе попаднал в положение, което програмата би трябвало да предотвратява: твърде много патлаци. Години наред не беше се докосвал до тези неща и понеже не знаеше последните промени в процедурата, все едно че нямаше никаква подготовка, като ония двамата от бреговия патрул в трета класа. Премного патлаци и недостатъчна подготовка. Имаше защо да се притеснява — знаеше твърде много.
Полетът беше следващият поред. Един делфинонос „DC-10“ потъна в мрака, а скоро заглъхна и бученето на моторите му: Боингът отново пое към пистата и Кати Лоуган се появи до него, застанала стабилно въпреки друсането.
— Какво ще кажете за една чашка, преди да се вдигнем във въздуха? Двоен скоч?
Той се усмихна.
— Сега ще ви падна в очите. Може ли една кола? Добре ще ми дойде нещо сладко.
— Разбира се.
Пилотът правеше завоя към пистата за излитане, когато Кати Лоуган се върна с колата на поднос. Подари му още една усмивка, после побърза обратно към своето място до витата стълбичка към горната палуба. Както изглежда, предположението, че той е пияница, който се пази от изкушението, не я стресна. Пилотът подаде пълна мощност. По средата на пистата носът на самолета се вирна като люшната клатушка. Сетне и задните колела се отлепиха от земята — вече бяха във въздуха.
Лийланд се чудеше защо все бърка „Ламбърт“ с „Линдбърг“, когато шофьорът му бе задал своя удивителен въпрос, извърнал мислите му в съвсем друга посока. Тъкмо щеше да му отговори, че не знае какво му минава през ума на човек… когато внезапно проумя, че всъщност знае много добре.
Като млад детектив преди години той бе попаднал на случай, в който пенисът на жертвата бе отрязан. По линията на най-малкото съпротивление Лийланд проследи веригата от факти и стигна до съквартиранта, на жертвата — някакъв несретник с криминално досие.
След многочасов разпит съквартирантът — Тесла — не издържа и си призна. Това беше по времето, когато всяка седмица някой отиваше на електрическия стол. За една година Тесла бе осъден на смърт и екзекутиран.
Този случай направи Лийланд известен за трети път в живота му. Като полицай новобранец преди войната той бе участвал в престрелка, в която Трима бяха убити, включително колегата на Лийланд. Като пилот на боен самолет в Европа той бе свалил повече от двайсет нацистки самолета — достатъчно, за да накарат един нюйоркски издател да му поръча книга. Участието на Лийланд в случая „Тесла“ — сензацията с елементи на забранен секс и ужасни осакатявания, направи книгата събитие в печата, години преди такива неща да станат конвейерни. Когато скоро след това личният живот на Лийланд започна да се разпада, той бе объркан, както би бил всеки на негово място.
Шест години по-късно, когато Лийланд, който тогава държеше частно детективско бюро, бе помолен от бременна млада жена да разследва скока или падането на мъжа й от покрива на един хиподрум, фактите го отведоха назад през собствения му живот до случая „Тесла“. Лийланд бе пратил в гроба невинен човек.
Истинският убиец беше хомосексуалист, неспособен да се приеме такъв, какъвто е, озверен от самоненавист. С жертвата — съквартиранта на Тесла, Теди Лийкман, се запознал случайно в някакъв хомо-бар. В апартамента на Лийкман, в отсъствието на злощастния Тесла, който бил излязъл някъде, положението станало неудържимо за убиеца.
Той налагал Теди Лийкман с юмруци до смърт, накрая разбил черепа му с някакъв керамичен предмет, но при боричкането Лийкман се вкопчил във врата му и съдрал късчета кожа под ноктите си. Решението, което убиецът налучкал, бликнало от дълбините на душата му. Той отрязал пръстите на Лийкман и за да заблуди полицията, отрязал и пениса му. Номерът мина, защото никой не беше допуснал дори за миг, че осакатяването е нещо друго, а не действие на човек, който изтръгва омразата от себе си.