— Ето как знам — каза Лийланд. — Пусни я да си върви, ако искаш да се биеш с мен. — Той продължи да се катери: времето, за което асансьорът беше в движение, го накара да мисли, че Тони е на трийсет и осмия етаж. Там беше открито, а външните прозорци имаха изглед на всички страни. По-добре обмисли какво ще правиш, синко.
— Лийланд, проблемът ти е, че не знаеш каква битка водиш и дори в кой век живееш. Рицарските ти представи са не на място тук. Ти не си Робин Худ и тоя глупак с радиото не е Литъл Джон. Дъщеря ти е едно от главните действащи лица в този незаконен трансфер на оръжия. Ти, изглежда, знаеш нещо за истинската сила и положение на многонационалните корпорации. Тук, в Съединените щати, и в складове по целия свят е пълно с оръжейни запаси, с най-смъртоносните оръжия се правят бартерни сделки, сякаш това се свински шкембета или спазарено зърно от следващата реколта. Ние можем да документираме трансферите на суми, изпирането на мръсни пари, опитите да се скрие, замъгли или обърка истината. Дори докато говоря сега, на тоя ваш скъп, глупашки празник, корабите са в международни води, на път за Чили, уж натоварени със селскостопанска техника и металообработващи машини, но всъщност натежали от автомати, ракети и други подбрани оръжия. Те отплаваха вчера сутринта, защото първото плащане беше прехвърлено в тази сграда точно в девет часа и сигналът беше даден. Шест милиона долара — шест милиона от народните пари. Те са тук в сейфа през цялото време, Лийланд. Нашето намерение е да ги върнем на хората. Тези шест милиона са доказателство за това, че „Клаксън“ загърбва живота и човешките права в преследване на богатства и власт. А нашето преразпределение ще покаже властта, която грабливи корпорации като „Клаксън“ имат над всички вас. Ще ви покажем как всички играете по тяхната свирка.
— Заври си ги отзад — избуча Тако Бел.
— Той май ни обясняваше, че ще ги хвърли през прозореца — вметна Лийланд.
— Да, наистина — потвърди Тони. — По обед. Имаш ли нещо против, мистър Полицейски?
Лийланд си мислеше за нещо друго, за забележката, която Джуди бе направила, че прилича на един от тях. Лийланд беше малко над трийсет и седмия етаж, изкачваше се бавно. Щеше да лежи две седмици в болницата. От него се искаше само да живее.
— Тони, ти имаш странно схващане за обществена справедливост. Не мисля, че би бил така въодушевен от идеята да разпределяш богатството, ако не беше тук. Навярно щеше да търсиш някакъв потаен мотив, чудейки се защо някой ще взима по-голям пай от теб. Ето това е при вас — повечето хора, които те слушаха, вече го знаят. Преди малко каза, че не си тъп. Най-тъпото нещо у хора като теб е увереността им, че разбират нас, останалите. Ти не изнасяш революция, ти просто се опитваш да грабнеш част от милионите за себе си. Никого не можеш да заблудиш.
Лийланд все още обмисляше забележката на Джуди. Тони почти не беше напускал трийсет и втория етаж. В миговете, когато го бе зървал, той изглеждаше чист и спретнат, направо издокаран. Лийланд приличаше на един от тях? Не на този, който бе убил, не на Тони и не на момичето, което беше все още живо.
Карл. Карл беше човекът долу. Може да е оцелял след експлозията в асансьорната шахта. Кораво копеле!
Лийланд бавно отвори вратата на стълбището. Беше в източната част, все още вярваше в съвета на Били Гибс. Искаше да каже на Тони, че не е знаел за участието на „Клаксън“ и на дъщеря си в тайната търговия с оръжия. Но знаеше за самата търговия с оръжия и всичко, което Тони бе казал, беше вярно. Някои люде, очевидно и Стефани в това число, жадуваха да опитат всичко възможно. Щеше да е в състояние да обясни нейното поведение, когато някой му обяснеше човешката природа.
Лийланд се свлече на ръце и на дясно коляно и залази към прозорците в източната част. Браунингът, макар че не беше малък, бе здраво закрепен с лейкопласт между плешките му и не помръдваше. Лийланд и дъщеря му живееха в противоположни краища на континента и се виждаха веднъж-дваж в топлината. Говореха си по телефона всеки месец, щом си спомнеха един за друг или когато той беше в някоя хотелска стая и се чувстваше самотен. От Атланта или от Бостън, когато денят на изток е вече превалил, той можеше да набере Санта Моника, където все още беше ранна вечер, и да каже „здрасти“ на всички. Той знаехте, че Стефи го обича, но знаеше също, че понякога й досажда. Дали искаше да вярва или не, възрастта го беше направила старомоден. Тя не беше живяла леко и в някаква мяра той беше отговорен — но каква отговорност имаше за това, че е избрала Елис, или за компромисите, които е направила със себе си, за да се забърка в тази история?