— Много добре те виждам — предупреди я Лийланд. — Разбираш ли ме? — Нервите му се късаха от самоотврата. — Искам от теб да вземеш едно оръжийце за дулото и две пачки патрони с другата ръка. Движи се бавно!
Тя го направи, сякаш с облекчение, помисли си той. Той я виждаше по-лошо, отколкото й беше казал: дневната светлина блестеше през отворената врата зад нея. Тя имаше прекрасни тъмночервени коси, гъсти, чак до раменете.
— Слизай стъпало по стъпало.
Той трепереше. Искаше тя да дойде близо до него, та да я убие с един-единствен изстрел, преди тя да осъзнае какво ще направи. Искаше да потисне жалостта си към нея; не знаеше коя е, какво е сторила, не знаеше колко хора е убила. Ако е била тук горе от зори, тя беше убила мъжете в хеликоптерите.
И се опитваше да убие и него. Още една грешка. Това беше цената на провала. Тя беше стигнала най-долното стъпало, хванала калашник, вгледана в очите му, уплашена, мъчеше се да се усмихне. Имаше съвършени зъби. Пистолетът му беше свален, за да повярва, че няма намерение да го насочва към нея. Той потрепера, затресе се… мехурът му се отвори. Когато вдигаше пистолета, тя проумя, че й бе разрешил да живее тези извънредни секунди само за да му донесе оръжието. Започна да пищи. Лийланд виждаше, че тя така и не беше живяла и знае, че умира, без да е изпитала естествената пълноструйност на живота си. Лийланд се сети за мъртвата си дъщеря Стефи и застреля тая кучка в челото над гънката между веждите.
По радиото — нищо. Никаква стрелба долу. Освен шестте милиона на масата имаше още: документи, кореспонденция, вътрешни доклади, някои от тях — с инициалите на Стефи, едно „S.G.“, което приличаше на цвете. Нямаше да се тревожи за проблемите на полицията. Нямаше да се тревожи за нищо. Би било интересно да види дали някой ще поиска да го убие, когато парите полетят над града: дали ченгетата автоматично ще приемат, че той е един от бандата? Или това ще бъде просто историята, която ще представят за пред хората? Въпросът, кой е бил прав и кой крив, е въпрос повече на гледна точка, отколкото на нещо друго. Ако си в хеликоптер, би могъл просто да натиснеш спусъка, защото парите са недостижими за теб. Дори няма да знаеш защо си го направил.
Трябваше да намери стол на колелца, но и тогава трябваше да се разходи два пъти до отворения прозорец — покрай обезобразения Ривърс и хлапака с пречупения врат. Тук горе Лийланд беше единственият останал жив. Десетачки, двайсетачки и петдесетачки, пък и стотачки — всичките в пачки и подпечатани с инициалите на неизвестни банкови касиери от Сантяго. След подобно нещо, ако имаш мозък в главата си, по-добре очисти и тях.
Лийланд трябваше да разкъсва лепенките на стотици пачки с долари. Телата на Ривърс и хлапето бяха вече вкочанени, придобили мъртвешки синкав оттенък, като чифт колосани ризи. Умници. Мърши.
Кракът започваше да го наболява пак. Не знаеше добър или лош знак е това. Първите пачки сякаш изчезнаха в маранята, тъй че Лийланд отвори пет наведнъж, преди да ги хвърли. От улицата долетя вик, после ликуващи крясъци. Лийланд чу, че приближава хеликоптер. Той отдръпна стола, за да не се вижда, и разопакова всичките пачки долари. При прозореца вятърът ги подхвана, захвърли ги нагоре и те се разпръснаха като облак разпилени пайети. Още писъци долу, а когато той забърза е втория товар на стола, завиха клаксони. Шест милиона — още шест милиона, ако броим й постройката.
В люшкащия се напред-назад хеликоптер имаше човек с телевизионна камера. Лийланд се притаи за по-сигурно извън полезрението му. Може би щяха да се сетят кой е хвърлил парите от прозореца, но нямаше да могат да го докажат. Той разкъса всички пачки, преди да търкулне стола покрай труповете, и парите се въззеха като последните фойерверки на Четвърти юли.
Лийланд чуваше автомобилните клаксони от всички краища на града. Той си събра багажа за похода надолу.
На трийсет и деветия етаж зареди калашника и пристъпи между компютрите. Спря, разбрал, че това, което се кани да направи, е безсмислено. Щеше му се да изпразни две пачки в апаратурата. Но какъв смисъл имаше! Това беше част от новата магия, която младите разбираха така добре — какво би променило това! Каквото и да съсипе тук, то би могло бързо да се подмени или работата да се прехвърли другаде. Хората от тази сфера най-вероятно биха приветствали предизвикателството.
Той захвърли оръжието на пода. Нека полицията открие отпечатъци от пръстите му. Всъщност щеше да види дали ги бива за това. Нещо, което нямаше да стане: полицията и „Клаксън“ нямаше да направят от него изкупителната жертва.