Въпреки проклетата му фалшива значка. Шест милиона и постройката, това беше достатъчна щета. Може би цели двайсет и пет милиона, достатъчно, за да предизвика паника и продажби на Уолстрийт. Президентът на „Клаксън ойл“, който и да беше той, още не можеше и да си представи неприятностите, които Лийланд се канеше да стовари върху него. Някак.
Нищо нямаше да върне Стефи. Искаше да знае кога… откога… животът й се бе изплъзнал от него.
Той усили радиото.
— Тук е Лийланд. Идвам долу.
— Здрасти, Джо. — Беше Ал Пауъл. — Къде си?
Не искаше да го хващат в лъжа:
— Трийсет и деветия етаж, по пътя надолу от четирийсетия. Току-що приключих с последния от тях тук горе. Оправихте ли се с онзи там долу?
— Не сме видели още никого. Какво имаш предвид — приключил си с последния от тях там горе?
— Нали ти казах, че ги чух да споменават, че са дванайсет. Броих много внимателно. Откак излязох от ефир след девет часа, убих още четирима, включително Литъл Тони…
Тако Бел нададе боен вик.
— Ние видяхме двама — каза Ал. — Приземиха се върху една патрулна кола.
— Не, единият беше Литъл Тони. Другият, който той уби, е дъщеря ми, Стефани Лийланд Джинаро.
— Успокой се, Джо.
— Не, искам да съм точен. Освен него убих и други трима, двама мъже и една жена. Жената е последната — тя е на четирийсетия етаж. Казах ти, че не спирах да броя. Убил съм единайсет.
— Хайде, Джо…
Той беше на трийсет и осмия етаж.
— Не, изслушай ме, по дяволите! Има един долу. Ако не сте сигурни дали е там, уверете се. Името му е Карл. Аз убих брат му и той го знае. Яко копеле, целият в мръсотия и кръв. Като мен. Намери внучката ми. Тя ще ви каже, че единият от тях е омазан целият в сажди и може би в кръв. Това е приятелчето, което не съм убил. Разбираш ли? Не съм се срещал с него.
— Джо, защо не седнеш и не изчакаш, докато се доберем до теб? Ако покривът е чист, както ти казваш, тогава ще можем да спуснем хора там…
— Останал ми е един патрон. Онзи ни е слушал през цялото време. Докъде сте стигнали?
— Хората прииждат и от четирите стълбища. Имаме само твоята дума, че си се справил с толкова хора, колкото казваш… или че са били дванайсет на старта. Аз не настоявам, Джо, само ти казвам: влез ни в положението. Нека си свършим работата.
— Има още един — не мирясваше Лийланд. Болката се усилваше, ала той напредваше с бавни, ритмични движения, ръцете и раменете му поемаха тежестта му и я стоварваха върху перилата. Беше свършен — щеше да рухне. Имаше нужда от медицински грижи. Със скоростта, с която действаха, полицаите нямаше да стигнат до него още няколко часа, дори ако се спуснат от покрива. Ако се опитат да го вдигнат с хеликоптер, биха могли чисто и просто да го изпуснат на улицата. Случваше се. И всички заинтересовани щяха да са далеч по-доволни, ако това си остане загадка.
Той се учуди на себе си: все още се страхуваше от падане, дори след като Стефи вече бе паднала. Това разбърка стомаха му. Останал му беше един патрон, а Карл беше на свобода, полицаите се страхуваха да се качат по стълбите. Сякаш хората искаха той да умре. Президентът на „Клаксън ойл“ — със сигурност. След тази нощ списъкът на желаещите беше станал по-дълъг от всякога.
По пътя надолу той се опита да си спомни всичко, което се бе случило, и къде бяха всичките тела, но беше толкова уморен, толкова уморен, че не беше сигурен дали ще си спомни, дори след като достатъчно си почине. Нека другите да му берат грижата. Той щеше да поспи. Нямаше да мисли. По-късно щеше да отговаря на въпроси. Първият човек, с когото щеше да говори, беше адвокатът му.
На трийсет и втория етаж той реши отново да погледне в кабинета на Стефи. Ако искаше да живее, трябваше да забрави тези неща. След медицинските грижи щеше да има нужда от баня, ядене и сън — в този ред. Искаше да види внуците си. Искаше да поговори с Кати Лоуган. Децата имаха баща, но Лийланд не беше сигурен, че ще искат да живеят с него. Те не бяха чак толкова малки и Лийланд не беше чак толкова стар. Смисъл и причина да живее.
На двайсет и осмия етаж трябваше да спре за отдих. Той приседна тежко, изопвайки левия си крак вдървено напреко стълбите. И двата крака го боляха, гърбът, кръстът и ръцете. Докато слизаше и се опитваше да облекчи натоварването на една част от тялото си, друга започваше да дава път на болката, а после и на спазмите. Знаеше, че може да се справи. Ще бъде в ред — видят ли го хората, насочат ли се камерите към него. Това искаше. Искаше да се оправи. Да оздравее, да изяде един стейк с печен картоф. Искаше ядене, което да започне е коктейл от скариди, поне осем пресни едри животинки. Той стана.
На двайсет и втория етаж трябваше отново да спре и този път се просна по гръб върху стълбите, да отпусне мускулите на гръдния кош. Teppa инкогнита: той продължаваше да мисли за канцелариите и за лабиринтите отвъд стълбището, надменните бастиончета на чиновническа неприкосновеност — ами ако отвореше вратите и намереше още компютри, още ценни книжа, още магии, които не може да овладее? Той продължи да върви и си мислеше, че ето на — един старец вярва в себе си напук на изменящата се видимост, напук на всичко.