Пилотът съобщи за облачна покривка над района на Лос Анджелис, но без дъжд и с температура 19 градуса в 17:00 ч., което породи доволен шепот сред пътниците. Възвишенията край Сан Бернардино бяха отдясно, щръкнали над мръсножълтата супа, утаена в долините. После се появиха половин дузина наистина високи сгради в търговската част на града, всичките облени в светлина за празниците. И големият надпис на хълма се виждаше смътно, наскоро ремонтиран: ХОЛИВУД. Последния път, когато го бе видял, пишеше ХОЛИВ Д. Той почувства, че се гмурва в странностите на Лос Анджелис. Стефани живееше тук повече от десет години и го бе обикнала. Тя имаше прекрасна къща на хубава улица в Санта Моника, но и там той чувстваше нощем нещо зловещо в начина, по който палмите се очертаваха върху гибелното жълто небе.
Улиците се изнизаха под крилете, колесниците изтрополиха и боингът заскърца по пистата на единственото летище в света, известно по буквите на неговите багажни етикети — LAX. Лийланд го смяташе за типичен белег на града. Неговият спътник въздъхна и Лийланд го погледна: човекът се усмихваше, сякаш бепреживял ужасно изпитание. За последен път Лийланд го бе забелязал в студа и мрака на Сейнт Луис и сега го побиха тръпки, като че някой го преследваше.
18:02 ч. Тихоокеанско стандартно време6
— Мистър Лийланд?
Негър, доста възрастен, с почти побелял мустак. Носеше униформа, фуражка с козирка и черна вратовръзка.
— Изпратен съм да ви поема, сър.
— Точно днес ли… тази вечер? Не беше нужно. Би трябвало да сте си у дома със семейството.
— О, за това ми плащат, сър — отвърна човекът с усмивка. — Мисис Джинаро иска да ви откарам до работата й.
Това беше ново.
— Трябва да си взема багажа.
— Аз ще се погрижа за това, сър. Само ми дайте билетите.
Лийланд се чудеше защо Стефи си прави този труд. Не беше никак приятно, особено когато се стига дотам един седемдесетгодишен дядо да прави мускули с куфарите ти.
— Хайде — оживи се той. — Може би ще успеете да стигнете вкъщи навреме за Бъдни вечер.
— Всичко е наред, сър.
Минаха още двайсет минути, докато вземат двете чанти, и още десет, докато големият черен кадилак се измъкне от паркинга и се влее в потока, забързан на изток. Шофьорът включи климатика и някаква стереофонична какофония. Лийланд го помоли да разкара и двете. В мотелите по булевард „Сенчъри“ се нижеха коледни поздравления. Лийланд затвори очи; надяваше се, че Стефи не е сготвила нещо много тежко тази вечер. Беше му казвала сума пъти, че става все по-опак, но простата истина беше, че той не приемаше начина на живот, който дъщеря му водеше напоследък.
Тя беше помощник на вицепрезидента по международните продажби на „Клаксън ойл“. Титла — да си разчекнеш устата, но и работата беше толкова голяма, а заплащането — доволно. Лийланд бе установил, че дъщеря му изкарва добри пари — над четирийсет хиляди годишно, плюс премиите. Проблемът бе, че тя беше всецяло погълната от всичко това — голямо БМВ, три отпуски в годината и ресторантски сметки, клубни членства и кредитни карти, на които той не успяваше да хване дирята. Това, разбира се, си беше нейният живот и той си траеше, но беше убеден, че тя прекалява. За децата се грижеше добре, даваше им се всичко необходимо, те се чувстваха по-добре, отколкото Лийланд можеше да очаква. Той ги обичаше и им пращаше подаръци през цялата година, ала разбираше, че едва ли ги познава изобщо, че тяхното всекидневие е съвършено неведомо за него.
Тук и разстоянието си казваше думата, пък и времето, в което живееха.
Без да се брои миналото и докъде той и Карън бяха докарали собственото си семейство. Стефи беше далеч, първа година в колежа, когато двамата с Карън стигнаха до последната горчива чаша. Той така и не проумя истински дългонатрупваното напрежение, взривило отношенията между тях. В началото на съвместния им живот Карън си бе навлякла сериозни неприятности, вместо да сподели проблемите си с него. Мислеше, че тя се е страхувала. През войната бяха разделени няколко години. Никога не успяха отново да заживеят заедно така, както на младини. Бяха се променили и бяха продължили да се променят, никога не говореха за личните си проблеми и ядове. Той съзнателно задържаше своите за себе си и тя бе решила, че трябва да постъпва по същия начин. От хилядите грешки, които бе допуснал, най-лошата беше, че не прояви внимание към нейната истинска същност.
— Не мога повече така — каза тя една вечер, с чаша в ръка, защото беше време, когато пиеше с него. — Съжалявам, Джо, сто пъти премислих всичко, но не мога по никакъв начин да изтърпя и минута повече. Ти не си човекът, за когото те мислех, когато се срещнахме. Не че вече не те познавам. Знам кой си — през половината време — работяга извън града, чиято работа е толкова потайна и непонятна, че той не иска или не може да я сподели с мен, ако проявя загриженост. Но мога ли да бъда загрижена… за това, дали случайни лица имат достъп до компютъра? Или дали полицейските сили в Прифрънтъл, Небраска, са последната дума в усмиряването на тълпи? Джо, знам, че това не са глупости, но вече ми писна и за мен са глупости. Писна ми заради всичко това да не можеш да вършиш оная работа вечер и ми писна да чакам бъдещето, което все не идва. Искам да изчезнеш от живота ми. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не е работата в това, че не те одобрявам, работата е в това, че аз дори не те харесвам вече. Ето това е. И от секса, когато се случи, само ми иде да те убия. Изчезвай, Джо. Изчезвай веднага.