Призори той беше вече къркан и през следващите две години ни веднъж не изтрезня за повече от осем часа. Понякога беше наистина противен. Обаждаше се на Карън, когато се напиеше, вярвайки си, че иска да умолява, но всъщност очакваше поредната възможност да предъвква стари кавги. Имаше толкова неща да обяснява. Толкова отдавнашен и калпав брак като техния не беше по-свестен от къща, обитавана от духове, и двамата намираха на горния етаж стаи, непосещавани двайсет години. Бореха се за тях, за това, кой какво е причинил и кога.
Стефани научаваше всичко от единия или от другия. Изхвърлиха я от училище, обади им се от Пуерто Рико. Това я поболя, Карън я подложи на терапия, а Лийланд бълва кръв две седмици, насилвайки се да се убеди, че върши нещо, което ги убива всички. Следващия път, когато Карън го срещна, той беше трезвен — ала със съзнанието, че с техния брак е свършено и че трябва да осмисли живота си наново. Никога повече не докосна Карън.
Кой би могъл да знае, че тя ще е мъртва след по-малко от осем години?
И преди беше идвал в сградата на „Клаксън“, четирийсететажна отвесна колона на булевард „Уилшър“, и беше достатъчно наясно с града, за да схване, че старият шофьор е избрал омайващия маршрут на север по магистралата от Сан Диего към „Уилшър“, после на изток през Бевърли Хилс, покрай магазините и хотелите.
И като навсякъде: неподвижните палми, ослепителните афиши. Деветдесет на сто от постройките в Лос Анджелис бяха ниски двуетажни къщи и кантори. Лос Анджелис бе в разцвета си — тук бяха построени някои от най-хубавите жилищни квартали в света, но имаше и друг фактор, който допринасяше за изгледа на града — отявленият, развихрен бяс за пари, който бе обзел Стефани и бе довел до такива грамадански публични оскърбления като бараките за пици с надписи, които се хилеха примамливо — „Хапвали ли сте си скоро?“ В най-лошия случай човек стигаше до заключението, че ако смръкнат афишите, ако закопаят под земята светлинните реклами и умалят фирмените табели до някакъв по-скромен размер, градът би изглеждал като ощавена котка.
Просто градът беше твърде млад. Кажи-речи до петдесетте години по-голямата част от Лос Анджелис и предградията му бяха в застой. Преди десетина години, когато Лийланд започна да идва тук, някои важни участъци на магистралата още не бяха построени и градът беше още разпокъсан. Сега Лос Анджелис беше първият слединдустриален мегалополис — гигантският град на бъдещето, полегнал в невинен детски сън под бухлато, отровно небе.
— В Лос Анджелис ли живеете?
— Не, сър, живея в Комптън, Калифорния. Калифорнийците обичаха да изричат тая дума. Ако беше в Ню Йорк или в Чикаго, отговорът нямаше да бъде „Вали Стрийм, Ню Йорк“ или „Сисъро, Илинойс“. Като че хората тук искаха да уверят себе си, че всичко си е на мястото, сякаш можеше да изчезне за една нощ.
Като полицейски проблем градът беше кошмарен. Сякаш големината и разпокъсаността не бяха достатъчни — Лос Анджелис беше единственият познат на Лийланд град, разделен на две от планинска верига, Санта Моника, простираща се от изток на запад и приютила поселища като Бел Еър, Шърман Оукс и Студио Сити, както и обградения град Бевърли Хилс — и още много други. В доста райони наземният патрул се бе оказал неефективен, тъй че полицията се беше изнесла в небето, в хеликоптери. Това имаше ефект. Можеш да бягаш от някого, който ти налита отгоре, но не можеш да се скриеш.
Лимузината вече бе излязла от магистралата, устремена на изток към „Уилшър“ през модния квартал Уестуд. Бел Еър се извисяваше отляво, потънал в парите си. Следващите осем километра къщите за милиони долари не бяха рядкост. В това градче хора, които преди това никога не бяха имали пари, внезапно ставаха истински богати и не ги беше грижа колко плащат за нещата, които желаят. Тук ролс-ройсът се чувстваше по у дома си, отколкото в Индия по времето на английското владичество. А когато старите режими падаха, тук се изливаха пари от всички краища на света. След година-две Лос Анджелис щеше да е най-скъпият, а също най-корумпираният и най-опасният, град върху лицето на Земята.