Царицата захванала уж да събира нещата си в сандък, за да си отиде на другия ден. Мръкнало се. Всички легнали да спят, заспал и царят. Тогава царицата станала, взела един голям сандък, повикала вярната си слугиня да й помогне и двете полека дигнали с чаршафа заспалия цар от кревата, па го турили в сандъка. След това царицата заключила сандъка и взела ключа. Сетне пратила слугинята си да доведе двама слуги, на които заповядала да дигнат сандъка и да го занесат в кокошарника. Кокошарникът бил настрана, та и да викал царят, нямало кой да го чуе. Но и царят не смеел да се обади, защото, когато разбрал, че е заключен в сандък, хванало го срам. Па и не могъл да познае къде се намира — дали в двореца, или някъде другаде. Чакал да чуе човешки глас. На сутринта царицата отишла уж да храни кокошките, па захванала да вика високо: „Тъка, тъка, тъка!“ — и нарочно приказвала нещо на кокошките, за да я чуе царят от сандъка. По едно време, когато царят се уверил, че е тя, захванал да вика от сандъка: „Царице, царице!“
— От днеска аз не съм вече царица! — отговорила жената. — Нали ти така заповяда вчера?
— Царице, царице! Пак си царица! Моля ти се, пусни ме!
— Забрави вчерашните си думи и обещай, че ще бъда царица до живот!
— Добре, заклевам се, че ще бъдеш царица до живот.
Като чула тия думи, царицата повикала слугите и почнала да им се кара защо са донесли този сандък при кокошарника.
— Скоро — казала — занесете го в спалнята на царя!
Слугите изпълнили заповедта, а тя отключила сандъка и освободила укротения съпруг.