… с пълната строгост на закона
Бяха приключили с очертаването на пътеката за дербито. На дансинга дебела бяла линия описваше елипса.
— Фреди си тръгна — казах на Глория, докато вървяхме към масата със сервирани сандвичи и кафе. (На това му казваха закуска. Вечерята беше по-късно — в десет часа.)
— И онова момиче го няма вече. Дойдоха двама души от някаква служба за социална помощ и го отведоха. Обзалагам се, че майката ще му загрее хубавото задниче.
— Неприятно ми е да го призная, но заминаването на Фреди беше най-светлият момент в живота ми.
— Той пък какво ти е направил?
— Не това исках да кажа. Но ако не си беше тръгнал, нямаше да стана и да видя залеза.
— Боже мой! — Глория гледаше сандвича си. — Нищо друго ли няма на тоя свят, само шунка ли?
— Ти и на това да си доволна — обади се Мак Астън, който беше зад мен на опашката. Не говореше сериозно.
— Този е със студено говеждо — предложи й друг сестрата. — Предпочитате ли с говеждо?
Глория взе сандвича с говеждо, но задържа и другия.
— Сложи ми четири бучки — каза тя на Роло, който наливаше кафе. — И много сметана.
— Не знам къде отива толкова храна — пак се обади Мак Астън.
— Без сметана — казах на Роло.
Глория си взе сандвичите и кафето и отиде до естрадата, където, освен конферансието вече се бяха събрали и музикантите и настройваха инструментите си. Щом я видя, Роки Грейво скочи на дансинга и я заговори. Там нямаше място за мен, затова тръгнах към противоположната страна.
— Здравей — рече едно от момичетата. На гърба му пишеше номер 7. Беше с черна коса и с черни очи и доста хубаво. Не знаех как се казва.
— Здравей — отговорих, докато се оглеждах да видя кой е партньорът му. Той говореше с две жени от някаква предна ложа.
— Как се справяте? — попита номер 7. Гласът й звучеше като на девойка с образование. Запитах се: „Тя пък какво търси тук?“
— Горе-долу добре. Само искам всичко вече да е свършило и аз да съм победител.
— Какво ще правите с парите, ако победите? — засмя се тя.
— Ще направя филм.
— С хиляда долара май няма да е кой знае какъв филм, нали? — отвърна ми тя и отхапа от сандвича си.
— Нямам предвид пълнометражен филм. Мисля си за кратко филмче. С тия пари можеш да навъртиш две ролки, най-много три.
— Много си ми интересен. Наблюдавам те от две седмици.
Изненадах се.
— Наистина ли?
— Да, гледах те как стоиш на слънце всеки следобед и всеки път по лицето ти преминаваха хиляди изражения. Понякога ми се струваше, че много те е страх.
— Сигурно се заблуждаваш. От какво да ме е страх?
— Чух какво каза на партньорката си за залеза днес следобед — усмихна ми се тя.
— Това нищо не доказва.
— Слушай… — Тя се огледа наоколо. Хвърли поглед към часовника и се намръщи. — Имаме още четири минути. Би ли направил нещо за мен?
— Ами… разбира се.
Тя ми направи знак с глава и аз я последвах зад естрадата. Подиумът беше висок към метър и двайсет, отпред го прикриваше нагънат и разкрасен брезент, който стигаше до земята. Стояхме сами в нещо като пещера, образувана от задната част на подиума и някакви табла с надписи. Имах чувството, че двамата с нея сме единствените оцелели хора на земята, но шумът ни преследваше. И двамата бяхме развълнувани.
— Ела. — Тя се наведе, повдигна брезента и пропълзя под подиума. Сърцето ми тупкаше бързо, кръвта се дръпна от лицето ми. С възглавничките на стъпалата си усещах как океанът се блъска в пилоните под нас.
— Ела — прошепна тя и ме дръпна за глезена. Изведнъж разбрах какво е намислила В живота не се случва нищо ново. Може да стане нещо, за което си мислиш, че никога не е било, а се оказва, че грешиш. Само след като видиш или помиришеш нещо, като го чуеш или докоснеш, откриваш, че новото се е случвало и преди. Когато тя ме дръпна за глезена, за да ме накара да се пъхна под подиума, си спомних, че едно друго момиче беше направило съвсем същото. Само че тогава нямаше естрада, а веранда. Бях тринайсет-четиринайсетгодишен и момичето беше колкото мен. Казваше се Мейбъл и живееше в съседната къща. След училище често играехме под верандата — представяхме си, че сме разбойници и пленници. По-късно играехме на майка и баща и си представяхме, че това е къща. Но през онзи ден, за който разказвам, стоях пред верандата и не си мислех нито за Мейбъл, нито за някакви игри — изведнъж нещо ме дръпна за глезена. Погледнах надолу и видях Мейбъл. „Ела“ — каза тя.