— Добре — съгласи се Долан накрая. — Ще си тръгна, но ще се прибера у дома. Пък ако ме предизвикат, и аз ще им отвърна със същото, какво толкова. Не съм забравил как се стреля…
— Не ме интересува къде ще отидеш, само се махни оттук. Най-напред тук ще дойдат…
— Добре, Бъд. Благодаря ти. А сега най-добре тръгвай и ти.
— Обещаваш ли, че няма да останеш тук?
— Само да си облека сакото…
— И да ми се обадиш утре рано сутринта!
— Обещавам…
— Хич недей да ми се хилиш. Да не си въобразяваш, че се шегувам? Не си ли даваш сметка, че на Карлайл не му пука какво пише в списанието ти, стига ти да не можеш да свидетелстваш в съда. На списанието може да се изсмее…
— Може, ама…
— Не бива да оставам повече, Майк.
— Добре, Бъд, заминавай. Не си въобразявам, че се шегуваш. Обличам си сакото и тръгвам. Трябваше да се срещна тук с Грисъм, Бишъп и Майра в седем часа, но ще тръгна.
— Със здраве…
— Със здраве…
Долан го изчака да излезе през задната врата и се качи горе, за да вземе сакото си. Влезе в канцеларията, включи осветлението и се обади по телефона в новото си жилище. Юлиеис му каза, че мис Майра е там в момента.
— Здравей, моето момиче. Слушай, току-що оттук си тръгна Макгонагил. Доста е загрижен от това как се развиват нещата. Предварителното жури е свикано на извънредна сесия заради кръстоносците, но той не иска да се явявам тази вечер… Иска да изчакам до сутринта, за да ми осигури телохранители. Това как ти се струва? Издигам се, нали?… Боже мой, та ти си по-тежък случай и от него… Какво толкова, не ме е страх. Чаках го този момент. И така, свържи се с Бишъп и Грисъм и им кажи да не се връщат тук, а да се срещнем у дома. Какво ще кажеш за новата къща?… Това да се чува… Да, да, тръгвам си веднага. Довиждане, моето момиче…
Затвори телефона, изгаси лампата в редакцията и тръгна към пътната врата. Изгаси осветлението над входа и тръгна да излиза, но после се отказа, заключи и се върна до задната врата.
Отвори я, излезе и я тръшна след себе си. Тръгна по уличката към паркинга. В тъмното се препъна в някаква кутия, паднала встрани от купа с отпадъци зад долнопробното кафене на ъгъла. Оказа се, че се е подпрял на кофа за смет без похлупак, от която се разнасяше киселата миризма на кори от изстискани портокали и утайка от кафе.
— Дяволите да ги вземат! — извика той не защото се бе препънал, а защото го лъхна миризмата на непокрити боклуци. Утайка от кафе… „Чудна работа“ — каза си той и в един миг долови зад себе си шумолене — без каквато и да е разумна причина внезапно го обзе страх, неизпитван никога дотогава, див, животински страх. Не бе успял да се помръдне, когато усети, че някой е докоснал периферията на шапката му изотзад и разбра, че ще се случи нещо ужасно, че само едно тупкане на сърцето му го дели от смъртта. Краят на улицата и малката точка светлина, която означаваше спасение, бяха на хиляди километри разстояние. В гърлото му се зароди вик на ужас, но преди да се разнесе, тъпанчетата му гръмнаха и светлата точка от дъното на улицата се спусна към него със страхотна скорост, червена, боботеща, неудържима. Разбра, че го убиват, но през съзнанието му премина само една мисъл: „Ами ако онзи път Майра бе отишла да пие кафе?“…
После главата му се пръсна и той падна по очи над кофата за смет, вдигнал ръка, за да стисне деликатния си нос.