Извих се малко на една страна. Това беше знак за Глория да се хване за другата страна на колана. Тя веднага смени ръката.
Слава богу. Това беше добър признак. Доказваше, че не е съвсем зле.
— Още една минута — извика Роки.
Засилих темпото. Кид Кам и Джаки бяха позабавили крачка, така че Мак и Бес, както и Педро и Лилиан се движеха по-бавно. Ние с Глория бяхме между тях и останалите. Това беше лоша позиция. Молех се дано никой зад нас да не събере сили да се впусне напред, защото ми беше ясно, че дори от най-лекото блъсване Глория ще оплете крака и ще падне. А паднеше ли някой в този момент…
Събрах всяка капчица от останалата ми издръжливост, за да излезем по-напред, пък макар и с една крачка, само да избегнем опасността, която ни дебнеше изотзад… Когато пистолетът изгърмя за финала, веднага се обърнах, за да подхвана Глория. Но тя не припадна. Направи несигурна крачка към мен, за да я прегърна. Цялата беше в пот и се задъхваше мъчително.
— Имате ли нужда от медицинска помощ? — провикна се Роки от естрадата.
— Не. Само Глория трябва да си почине малко.
Повечето от момичетата влязоха в съблекалнята с чужда помощ, но мъжете се събрахме около естрадата, за да разберем кой ще бъде дисквалифициран. Съдиите бяха предали картоните на Роло и на Роки, които ги проверяваха.
— Дами и господа — обяви Роки след минута-две, — ето резултатите от най-сензационното дерби, което сте виждали досега. На първо място — двойка номер 18, Кид Кам и Джаки Милър. На второ място — Мак Астън и Бес Картрайт. На трето място — Педро Ортега и Лилиан Бейкън. На четвърто място — Робърт Сивъртън и Глория Бийти. Дотук бяха победителите, а сега — губещите, двойката, която приключи последна, двойката, която според правилата се дисквалифицира и напуска състезанието. Това е двойка номер 11 — Джиър Флинт и Вира Розенфелд…
— Ти не си с всичкия си — изкрещя Джиър Флинт толкова високо, че дори в залата го чуха. — Това не е вярно… — продължи той и се приближи до естрадата.
— Виж сам — подаде му Роки картоните.
— Ще ми се да бяхме ние — повдигна глава Глория. — Ще ми се да ни бяха изхвърлили от състезанието…
— Шшшт.
— Пет пари не давам какво пише в тези картони. Има грешка. — Джиър ги върна на Роки. — Сигурен съм, че има грешка. От къде на къде ще ни елиминирате, след като ние не бяхме последни?
— Можеш ли да следиш колко обиколки правиш, докато се състезаваш? — попита Роки. Опитваше се да постави Джиър на място. Съвсем ясно беше, че това не е възможно за никого.
— Не мога да следя. Но знам, че ние не сме излизали временно, а Мери излезе. В началото бяхме преди Вий и Мери и финиширахме преди тях.
— Какво ще кажете вие, господине — обърна се Роки към един човек, който стоеше наблизо. — Вие следяхте двойка номер 11…
— Заблуждавате се, приятелю — рече човекът на Джиър. — Следях ви много внимателно…
— Неприятно е, момчето ми — заговори Сокс, който се бе промъкнал между съдиите. — Нямахте късмет…
— Това няма нищо общо с късмета, вие сте го скалъпили така. Никого не можете да излъжете. Ако бяхте елиминирали Вий и Мери, щеше да се провали сватбата утре, нали?
— Е, хайде… хайде… Прибирай се в съблекалнята — подкани го Сокс.
— Тъй ли? — Джиър отиде при онзи човек, който следеше колко обиколки са направили двамата с Вира. — Сокс колко ти даде?
— Не разбирам какво искаш да кажеш…
Джиър се поотмести назад и му удари такъв юмрук в челюстта, че оня падна.
Сокс се спусна към Джиър, готов за бой, изгледа го на кръв, а ръката му се протегна към задния джоб.
— Само да извадиш палката, ще ти го върна тъпкано — предупреди го Джиър. После си тръгна, прекоси целия дансинг и влезе в съблекалнята.
Публиката беше станала на крака, коментираше и се опитваше да разбере какво става.
— Да отидем да се преоблечем — казах на Глория.
XII
… на 19 септември 1925 година…
ИЗМИНАЛИ ЧАСОВЕ — 879
ОСТАВАЩИ ДВОЙКИ — 20
През целия ден Глория беше повече от потисната. Сто пъти я попитах какво има. Все ми отвръщаше: „Нищо“. Сега си давам сметка колко съм бил глупав. Трябваше да се сетя за какво си мисли. Сега, като си спомнят онази вечер, просто не мога да проумея как съм могъл да бъда толкова глупав. Но по онова време наистина си бях наивник… Съдията е седнал там горе и произнася речта, която си е подготвил, но думите му преминават през мене точно както погледът му преминава през очилата му, думи и погледи профучават, за да отворят място на следващите. Не чувам какво казва съдията с ушите и разсъдъка си, както стъклата на очилата му не могат да уловят преминаващите през тях погледи. Чувам го със стъпалата и краката си, с гърдите и ръцете си, но не и с ушите и разсъдъка си. С ушите и разсъдъка си чувам вестникарчето на улицата, което крещи нещо за крал Александър, чувам движението на трамваите по улицата, на автомобилите, предупредителните звънци на уличните семафори, в съдебната зала чувам дишането на хората и тропота на обувките им, чувам как скърца някаква пейка, чувам лекия плисък, когато някой отива до плювалника. Всичко това го чувам в ушите и разсъдъка си, но съдията го чувам единствено в тялото си. Ако някога и вие чуете това, което ми казваше съдията, и вие ще разберете за какво ви говоря.