Този ден Глория нямаше никаква причина да бъде потисната. Тълпите влизаха и излизаха от сутринта, от обяд залата беше вече пълна, а сега точно преди сватбата бяха останали съвсем малко празни места, всъщност повечето от тях бяха запазени. Цялата зала беше украсена със знамена. От толкова червено, бяло и синьо ти се струва, че ей сега ще гръмнат ракети и оркестърът ще засвири националния химн. Имаше много вълнения през този ден: работниците украсиха залата, надойдоха хора, участвахме в репетиция за сватбата, разнесоха се слухове, че жените от Лигата за нравствеността ще дойдат да подпалят сградата и освен това получихме по един кат нови дрехи от бира „Джонатан“.
Поне в този ден Глория нямаше причина да бъде болезнено потисната, но тя беше по-кисела от всякога.
— Ей, синко… — повика ме някакъв човек от ложите. Никога не го бях виждал. Правеше ми знаци да се приближа.
„Няма да останеш дълго на това място — си помислих. — Там сяда мисис Лейдън. Щом дойде, ще трябва да се махнеш.“
— Нали ти си състезателят от двойка номер 22?
— Да, аз съм.
— А къде е партньорката ти?
— Ей я там… — посочих към естрадата, където Глория стоеше с останалите момичета.
— Доведи я. Искам да се запозная с нея.
— Добре — рекох и тръгнах да повикам Глория. Питах се: „Кой ли е този?“…
— Там има един човек, който иска да се запознае с теб.
— Не искам да се запознавам с никого.
— Този не е някой изпаднал тип. Облечен е добре. Изглежда сериозен.
— Не ме интересува как изглежда.
— Може да е продуцент. Може да си му направила впечатление. Може сега да пробиеш.
— Ще пробия, друг път.
— Хайде. Човекът чака.
В крайна сметка тя дойде с мен.
— Мръсна работа е това киното. Трябва да разговаряш с хора, които не щеш и да видиш, да се държиш прилично дори да са ти противни до мозъка на костите. Доволна съм, че приключих с всичко това.
— Ти сега започваш — опитах се да я окуража. Тогава изобщо не обърнах внимание на това изречение, но сега си давам сметка, че никога не е казвала нещо по-важно.
— Ето я… — казах на човека.
— Не знаете кой съм, нали?
— Не, не знаем…
— Казвам се Максуел. Менажер съм по рекламата на бира „Джонатан“.
— Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Максуел — протегнах ръка към него. — Да ви представя моята партньорка, Глория Бийти. Искам да ви благодаря, че ни взехте под свое покровителство.
— Няма защо да благодарите на мен. Благодарете на мисис Лейдън. Тя ме накара да ви обърна внимание. Получихте ли пакетите, които ви изпратихме днес?
— Да, мистър Максуел, дойдоха тъкмо навреме. На тия танцови маратони дрехите бързо стават на парцали… Идвали ли сте тук и друг път?
— Не, а и сега нямаше да дойда, ако не беше настояла мисис Лейдън. Тя ми описа дербито. Тази вечер ще има ли дерби?
— Една сватба е нещо прекалено маловажно, че заради нея да се отложи дербито. Ще бъде веднага след церемонията.
— Ще се видим по-късно… — измърмори Глория и си тръгна.
— Да не съм я обидил с нещо? — попита ме мистър Максуел.
— Не, сър… трябва да се върне, за да им обяснят още нещо. Сватбата ще започне скоро.
Той свъси вежди и ми стана ясно, че е разбрал лъжата, с която се мъчех да прикрия грубото държане на Глория. Той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше, и пак се обърна към мен.