Някои от ветераните бяха споделили с мен и с Глория, че за да успееш в танцов маратон, трябва да усъвършенстваш системата за десетминутните почивки: да се научиш да ядеш сандвич, докато се бръснеш, да се храниш, докато си в клозета или докато ти масажират краката; да се научиш на дансинга да четеш вестник, да спиш на рамото на партньора си, но всичко това бяха професионални тънкости, за които трябваше да се упражняваш. В началото беше много трудно за мен и за Глория.
Разбрах, че почти половината от състезателите са професионалисти. Преживявали от участия в маратони из цялата страна, а някои дори пътували от град на град на автостоп. Останалите бяха просто млади хора като мен и Глория.
Двойка номер 13 бяха най-добрите ни приятели на дансинга. Казваха се Джеймс и Руби Бейтс от някакво градче в Северна Пенсилвания. За осми път участваха в маратон; бяха спечелили награда от 1500 долара в Оклахома след 1253 часа непрекъснато движение. Имаше още няколко двойки, които твърдяха, че са излизали първи един или друг път, но аз бях сигурен, че Джеймс и Руби ще стигнат до финала. При положение че бебето на Руби не се появи преди това. Чакаха го след четири месеца.
— Какво й става на Глория? — ме попита Джеймс един ден, като се връщахме на дансинга след почивката.
— Нищо. Какво имаш предвид? — попитах аз, но знаех какво има предвид. Глория пак беше кисела и си пееше познатата песен.
— Непрекъснато разправя на Руби каква глупачка щяла да бъде, ако роди бебето. Глория я кара да го махне.
— Не мога да разбера защо ще приказва такива неща — опитах се да загладя нещата.
— Кажи й да не закача Руби.
Когато свирката даде сигнал за започването на 216-ия час, предадох на Глория заръката на Джеймс.
— Да си гледа работата. Много ги разбира той тия работи.
— Не виждам защо да си нямат дете, щом искат. То си е тяхна работа. Не искам Джеймс да ни се разсърди. Участвал е в много такива танцови маратони и досега ни е давал полезни съвети. Какво ще правим, ако ни се разсърди?
— Грехота е това момиче да роди — отговори Глория. — Какъв е смисълът да раждаш деца, като нямаш достатъчно пари да се грижиш за тях?
— Откъде знаеш, че те нямат?
— Ако имат, какво търсят тук?… Това е бедата сега. Всички раждат деца…
— Е, не всички.
— Много ги разбираш тия неща. Къде по-добре щеше да ти бъде, ако изобщо не се беше раждал.
— А може би нямаше да ми бъде по-добре. Ти как си? — попитах, за да я отвлека от тия мисли.
— Аз винаги съм скапана. Боже мой, стрелката на часовника се движи толкова бавно.
На естрадата имаше голямо парче брезент, върху което бе нарисуван часовник с означени часове до 2500. Над него бе изписано:
ИЗМИНАЛИ ЧАСОВЕ — 216.
ОСТАВАЩИ ДВОЙКИ — 83.
— Как си с краката?
— Още се чувствам слаб. Тоя грип ме съсипа.
— Според някои от момичетата ще трябва да се издържи до две хиляди часа за победа.
— Надявам се да не е така. Не мисля, че ще мога да издържа толкова време.
— Обувките ми започнаха да се изтъркват — оплака се Глория. — Ако скоро не се намери някой да ни вземе под опеката си, ще тръгна боса. — Имаше различни компании и фирми, които поемаха известни грижи към някои от състезателите: даваха ти да носиш фланелки с надписи на гърба за реклама на фирмата или на някоя тяхна стока, но пък те снабдяваха с необходими неща.
Джеймс и Руби се приближиха. Той погледна към мен. Попита:
— Каза ли й?
Кимнах му.
— Я чакай малко — усети се Глория, щом те започнаха да се отдалечават. — Какво си въобразяваш, като разговаряш зад гърба ми?
— Кажи на тая смахнатата да не ме предизвиква. — Джеймс продължи да говори само на мен.
Глория щеше да каже нещо, но докато си отвори устата, я отдалечих с танцова стъпка. Не ми се искаше да стават сцени.
— Копелето му с копеле — не се стърпя тя.
— Той се разсърди. Сега какво ще правим?
— Ще види той, ще му кажа аз на него как се предизвиква, да го…
— Глория, ако обичаш, недей да се бъркаш.
— Вие тук, я по-леко с ругатните — разнесе се глас. Обърнах се. Беше Роло Питърс, съдията на дансинга.