Двамата с Глория отидохме до Педро и Лилиан. Педро понакуцваше, единият му крак беше нещо пострадал. Разправяха, че се било случило на борби с бикове в Мексико Сити. Лилиан беше с кестенява коса. Тя също се опитвала да пробие в киното, когато чула за танцовия маратон. Поздравих ги.
— Това показва, че поне има някой, който иска да спечелим…
— Щом не става въпрос за Метро Голдуин Майер, все ми е едно дали е автомобилен сервиз или нещо друго — каза Лилиан. — Само дето ми изглежда странно, че автомобилният сервиз ще ми подарява бельо.
— Защо си мислиш, че ще ти дадат бельо? — намеси се Глория. — Бельо не ти дават. Ще получиш фланелка с името на сервиза, изписано на гърба.
— На мен ще ми дадат и бельо.
— Хей, Лилиан — обади се Роло, съдията на дансинга, — жената от сервиз „Океан“ иска да поговори с теб.
— Кой?…
— От вашата фирма, мисис Иърган…
— На̀ ти сега — извика Лилиан. — Педро, май ти ще получиш бельото.
Преместихме се с Глория встрани от естрадата. През двойния прозорец над бара в Палмовата градина минаваше голям триъгълник слънчева светлина. Задържаше се само десетина минути, но през тези десет минути аз се движех съвсем бавно (трябваше да се движа, за да не ме дисквалифицират) и се оставих да потъна в нея. За първи път оценявах истински слънцето. Казвах си: „Веднъж да свърши този маратон, ще прекарам остатъка от живота си на слънце. Изгарям от нетърпение да замина за пустинята Сахара да снимам филм“. Сега, разбира се, това никога няма да се случи.
Гледах как триъгълникът на пода все повече се смалява.
После вече не можеше да стига до земята и започна да пълзи нагоре по краката ми. Движеше се като живо същество. Когато стигна до брадичката ми, се изправих на пръсти, за да огрява главата ми колкото е възможно по-дълго. Не си затворих очите. Държах ги широко отворени и гледах право в слънцето. Изобщо не ме заслепяваше. След миг изчезна.
Огледах се да видя къде е Глория. Беше застанала до естрадата, поклащаше се и говореше с Роки, който беше клекнал. Роки също се поклащаше. (Всички служители — лекарят, сестрите, съдиите на дансинга, конферансието и дори момчетата, които продаваха газирани напитки, трябваше да се движат непрестанно, ако говорят със състезателите — така им беше наредено. Управата много държеше на това.)
— Изглеждаше много смешен, както се беше изправил на пръсти — каза Глория. — Приличаше на балетист.
— Поупражнявай се и ще ти дам възможност за солово изпълнение — изсмя се Роки.
Глория продължи:
— Ами да. Как беше слънцето днес?
— Не се оставяй да те пързалят — предупреди ме Мак Астън от двойка номер 5.
— Роки — извика някой. Беше Сокс Доналд. Роки слезе от естрадата и отиде при него.
Казах на Глория:
— Защо ми се подиграваш? Аз никога не ти се подигравам.
— Ти къде се слагаш, че да ми се подиграваш? С мене се е заел специалист. Господ се подиграва с мене… Знаеш ли защо Сокс Доналд извика Роки? Искаш ли да узнаеш една тайна?
— Каква?
— Нали знаеш двойка номер 6 — Фреди и онова момиче, Мански му е фамилията. Майката на момичето предявява обвинение към Фреди и към Сокс. То избягало от къщи.
— Не виждам какво общо има едното с другото.
— Заради малката ще го тикнат в затвора. Тя е само на петнайсет години. Боже мой, като ги знае човек какви са, все трябва да има малко разум.
— Защо обвиняват Фреди? Може да не е негова вината.
— Според закона е негова. Само това има значение.
Поведох обратно Глория към мястото, където стояха Сокс и Роки, и се опитах да ги подслушам, но те говореха много тихо. Всъщност Сокс говореше. Роки слушаше и кимаше. Чух Сокс да казва: „Сега, веднага“. Роки кимна и се върна на дансинга, а като минаваше край нас, смигна съучастнически на Глория. Отиде при Роло Питърс, извика го настрана и няколко минути му шепна разгорещено. После Роло си тръгна, като се оглеждаше, сякаш търси някого, а Роки се върна на естрадата.