Иван Вазов
Un cas de psychologie
Не знам дали са много щастливи хората, които не умеят да приказват. Но, несъмнено е, че тяхното общество не е от най-веселите. Човек, който е лишен от дарбата да води занимателен и умен разговор, е за оплакване. Той може да е умен, но се показва неразвит и ограничен, може да има най-добрите намерения на света, да е пълен с искреност — неговата реч е неубедителна, неговите уверения се чинят неправдоподобни. За такъв онеправдан най-добрият съвет е — да мълчи. Мълчането може да му донесе сполука, с него той има голям шанс, даже и когато е глупав, да бъде зет за умен човек — или да избегне сглупяванията му…
Не нахалос една световна поговорка дума: „Говоренето е сребро, мълчанието — злато.“
Господин Маргаритов е обаче сладкодумен човек.
Винаги усещам благодарение, когато случаят ме срещне с него на улицата. Такава среща за мене е една приятна минута, която пораства на часове… Той знае моята слабост и затова, колчем ме зърне отдалеч, неговото честно, сериозно, малко високомерно лице с хубаво прошарена брада, грижливо подстригана, и със златни очила, с шикозно увисналата на тях черна връвчица, се усмихва приветливо, задължително, почти пригласително, и той веднага насочва стъпките си към мене, както и аз моите към него…
Господин Маргаритов не само че е приятен човек, но още и мой стар познайник. Той има светско обращение — знак, че много време се е търкал о чуждо общество; речта му е увлекателна, умна, фразите му са закръглени и изящни, Думите обладават точност и изразителност. Темите си Маргаритов има безкрайно разнообразни, той ги зема из всичките обстоятелства, из всичките области на живота, той ги лови из всичките сфери, според както случаят или вдъхновението му подскажат. И по всичките предмети е еднакво вещ, самоуверен и красноречив. Завиден дар! Един път завоювал разговора, той го не изпуща от властта си, както и мене — от обаянието на сладкодумието си. Могат лакти да ни мушкат на тесния тротоар, могат груби крака да настъпат нашите, могат учтиви поклони да ни здрависват — това не може нито да ни смути, нито да ни отвлече. Разговорът — той цял се държи от Маргаритова — отива плавно, непрекъснато, невъзмутим в своето величествено течение. Той прилича на една река многоводна, с широки и меки завои, без скокове и пресеклици. Темата ще бъде изтискана като лимон, обърната наопаки като ръкавица и само тогава изоставена, а на мен — дадено конжѐ.
И какви не теми намира Маргаритов съвършено случайно, необяснимо, просто фанати с ръка из въздуха!
Например веднъж той ме занима цял час върху голотата на Софийско поле: по такъв гол предмет той намери възможност да приказва много, богато и с много изобилие от цветя на красноречие; друг път ние замръкваме на въпроса за скръбния упадък на нашето вестникарство. Макар и да не чете вестници, той умя дълго да говори за съдържанието им. Други път Маргаритов ми приковава вниманието с описанието хубостта на румънките в Букурещ — (ние оттам се познаваме). Маргаритов, паднал на тая нежна почва, говори с вдъхновението на поет и с тънката вещина на един десетгодишен тъпкач на тротоарите и булеварда при бреговете на Дъмбовица… Или пък разговорът ще е върху скъпотата на наемите в София и грубостта на климата й и слугините й (господин Маргаритов е още цветущ ерген!); или — по страстния въпрос за пенсиите — жизнен за него, жизнен в най-тясното разбиране на думата, защото моят приятел живее от народната признателност, за заслуги емигрантски — ох, шумния булевард при Дъмбовица! — или дохожда ред на Корейската война. Тая скучна война, безинтересна за европееца, глупава война, дохожда обаче в краен, отчаян случай.
Последният път разговорът бе по немската литература. Маргаритов чете, но само по немски.
Той ми говори за Хайне, когото е чел с възхищение. Хайне го обайва със своята нежна и ефирна духовитост, а по тънката ирония той няма равен. По тоя случай той ме пита чел ли съм поемата „Германия“; мина после на класиците: Виланда, Шилера, Гете. Не, те го не пленяват; много са класически, сиреч много несъвременни — той търси свежест в литературата, както я търси и у жените (последното той ми каза ниско, със значителна усмивка); предпочита им той Шопенхауера, Ауербаха. Шопенхауер е отрицателен философ, дълбок, но тежък. Враг заклет на доктрините на Фихте и Шлегеля, той туря в съчинението си неукротим песимизъм, той гледа мрачно на човека, безнадеждно на живота; но в самия него живее хрисим, весел и самодоволен човек. Двойственост на поет! Маргаритов ми загатна даже, че при всичката отрицателност на философските си въззрения, той е обичал много парите, както и другият — Ауербах, противник на женския пол, обявен мизогин, имал обаче слабост към своята възрастна и дебела слугиня… Тоя разговор, така неусетно бягал от широката област на книжнината в тесния улей на биографията, ставаше не на тротоара, а в една алея на градската градина, под покровителната сянка на рунтавите акации, близо до статуйката на Диана.