В тая именно алея ме сполетя едно страшно разочарование в Маргаритова.
Там се изпари моят ентусиазъм за него.
И знаете ли в какво се спъна тоя превъзходен човек?
В най-невинното нещо:
Българската литература!
И отде дявол: от дебелата слугиня на Ауербаха да скокне на тоя пустал предмет? И, nota bene, пръв път той рискуваше това. И още тука, в алеята! Аз не мога да си обясня тая фаталност.
Но да разкажа как се свърши разговорът в тая злокобна алея.
Свършил за немкинята, Маргаритову скимна да мине на българската литература. Още от първите му думи беше ясно, че той стъпи на една несигурна за него почва; трапчинките и грапавините, и тайните й, чужди нему, спъваха вървежа му… Речта му стана нерешителна, несамоуверена. Очевидно той се заблуди в шумачето на българската литература, което за него беше непроходимо замотан африкански лес, какъвто откри Станлей. Аз фанах да го съжалявам и търсех да му туря златен мост за отстъпване чрез повръщането на Ауербаха или на Корейската война.
Но той не ме остави да извърша това добро дело и решително ми каза:
— Вашето най-ново поетическо произведение… как го викаха… „Драски и краски“…
— „Драски и шарки“ — натъртих аз на тая последна дума; — но то не е поетическо, извинете…
— С извънредно възхищение ги четох. Много хубави!
На изтрит комплимент — изтрито „благодаря!“ Аз мислех, че мога вече да изведа Маргаритова из неизвестността на африканския лес и да го повлека в по-гостолюбивата Корея. Но той продължи:
— Знаете? Аз се залових да преведа някои от сатирическите парчета в „Краски и драски“!
— Драски и шарки!
— Да — продължи Маргаритов, — смисълът точно предавам на немски, само стихът ме затруднява. Аз не владея техниката на стихотворството.
Аз се позачудих: доколкото помнех Драски и шарки бяха написани в най-прозаическа проза на света и никакви стихове нямаше там.
Аз го погледнах в недоумение. Маргаритов се зачерви на ушите, краят на носа му затрептя, той машинално си сне очилата, за да ги избрише уж, но в същност да скрие смущението си.
— Какви са новините по Корейската война? — фърлих аз златния мост.
Маргаритов е безпощаден. Той повтори:
— В Краски и драски има много лирическа поезия, подсолена с тънка сатира: стиховете са музикални, ритмите по-богати от Рюкертовите… Жално, че не владея стих, та съм принуден в прозаически превод…
Аз просто се срамях. Гипсовата Диана даже се изчерви!
„Лирическа поезия“? „Стихове музикални“? „Богати ритми“ — в „Драски и шарки“? Бай Маргаритов, да вървим в Корея!
Това нещо си мислех само защото по̀ бих имал кураж да дръпна въжето на някой невинно осъден в Черната джамия, нежели да посрамя Маргаритова за една от най-безочливите, най-безцелните и най-непонятните лъжи, каквито са се лъгали в тоя лъжовен свят.
Аз търсех средство да се разделим по-скоро, да спася и него, и себе си от нетърпимо гламавото положение. Понеже Корея не помогна, аз, по едно вдъхновение, обърнах се за помощ към часовника си. О, щастие, минаваше дванайсет! Обяд!
— Сбогом!
— Сбогом!
Простихме се. Той тръгна.
Но аз не си отидох веднага.
Аз дълго мислих из алеите за това произшествие. Какво накара този добър, културен, несъмнено умен човек да скрои такова грубо и безсмислено ласкателство, подплатено с нагла лъжа? Защо му беше тоя вратоломен риск, из който нравственият му човек излезе пред мене дребен, пошъл, до сълзи нищожен? Вродено ли подмилкване или раболепство безпредметно? Той не очакваше никаква услуга, ни облага от мене, за да има нужда да замами разположението ми, което имаше напълно — понеже имаше уважението ми. Или възпитание изкилено? Или влияние на фалшивата страна, на опакото на едно културно общество, дето е расъл и се е слагал неговият ум и характер? Аз не можах да отгатна енигмата, нищо не ми даваше ключа на тая жестока изненада. Защо не можем да спуснем стълба в човешката душа, като в дъното на един въбел, и да узнаем извора, тайните побуждения на човеческите действия? Казват, че психолозите се пъчат с това дълбоко изкуство и сърцеведство: добре, аз им оставям господин Маргаритова на пълно разположение и се отказвам от него!
Да, от него ден ние се вече не срещаме с Маргаритова, или по-добре: той ме не види вече…