— Е, кога тръгваме? — бодро попита Милт.
— Разбирате ли…
Сърцето на Милт падна в панталоните му. Лицето му се изтегли, а гласът му стана хрипкав и мъжествен.
— Ей, никакви номера! Без заден ход! Вие ми гарантирахте спасението. Чифтосах ли се? Чифтосах се. Край!
— Успокойте се, господин Кловиц. Съветът на Старейшините преразгледа своите намерения. Решихме да ви дадем отсрочка.
— А не, без такива! — отчаяно завопи Милт. — Не можете да ме обричате на гибел.
— Моля ви, господин Кловиц, изслушайте ме. Вие няма да загинете. Никой няма да загине. Съветът нареди да изместим датата на обезвреждането с десет хиляди земни години. Твърде възможно е в бъдеще събитията да ни лишат от необходимостта да унищожаваме расата ви.
Милт най-после включи.
— Вие няма да унищожавате Земята?
— Няма.
С животински стон Милт се свлече на дивана. Стори му се, че от раменете му се смъкна огромен товар.
— Слава Богу — въздъхна той и закри лицето си с длани.
Посетителят пое към вратата.
— Вярвам, че няма да се разприказвате за случилото се. Едва ли ще ви разберат. Тъй че най-добре е да си мълчите.
Милт кимна тъпо.
— Приятно ми беше да се запознаем — рече зеленото човече и потъна в мрака.
Този случай, разбира се, промени коренно поведението на Милт. Неговата неочаквана зрелост и спотаена мъдрост предизвикаха възторг у родителите на Наоми. Милт ги намери за тихи и приятни хора. Госпожа Уинклър готвеше чудесно, а господин Уинклър споделяше неговото увлечение по фантастиката.
Само едно притесняваше Милт Кловиц — тайнственото подозрение, че някъде вече бе виждал бащата на Наоми. Нещо в чертите на този човек му се струваше познато. Като че ли носът…