Увериха го, че древните са били доста модерни в много и изненадващи отношения.
— Погледнете съдържанието — ухили се Райх. — „Бридж за меден месец“… „Пруски вист“… „Поща“… „Сардина“. Това пък какво ли е? Страница деветдесет и шеста. Да хвърлим един наглед.
Райх прехвърли страниците, докато стигна до заглавие, изписано с големи букви: ВЕСЕЛИ ИГРИ ЗА СМЕСЕНИ КОМПАНИИ.
— Погледнете това! — засмя се той, като се правеше на изненадан, и посочи с пръст добре запомнения абзац.
Избира се един от участниците, който да започне играта, Изгасват се всички светлини и той се скрива някъде в къщата. След няколко минути останалите участници, поединично, тръгват да го търсят. Първият, който го открие, без да се обажда, се скрива при него. Последователно всички участници, след като намерят сардините, се присъединяват към тях, а последният — той е губещият — остава да броди сам из тъмната къща.
— Ще я взема — каза Райх. — Точно това ми трябва.
Същата вечер отдели три часа, за да повреди най-грижливо останалите страници на книгата. Като си послужи с огън, киселина, багрила и ножици, успя да осакати описанията на другите игри: и всяко изгаряне, всяко изрязано парче, всеки разрез беше удар върху гърчещото се тяло на Д’Кортни. Когато приключи с тези малки убийства, от игрите оцеляха откъслечни, непонятни фрагменти. Само „Сардина“ остана непокътната.
Райх сложи книгата в плик, адресира го до Грейъм, своя оценител, и я пусна в пневматичния улей. Тя изчезна с характерното си свистене и пукот и се върна след час с официалния печат на Грейъм върху удостоверението за автентичност. Нанесените от Райх повреди бяха останали незабелязани.
Нареди да я поставят в луксозна опаковка заедно с удостоверението (такъв беше обичаят) и я изпрати до дома на Мария Бомонт. Отговорът пристигна след двайсет минути: „Скъпи! Скъпи! Скъпи! Вече мислих че си зъбравил (очевидно Мария сама беше написала бележката) твойтъ малкъ секси приятелкъ. Колко мило! Ела удома дувечеръ. Ще има гости. Ще играем игрите от сладкото ти подаръче.“ Заедно с бележката в капсулата имаше и портрет на Мария, монтиран в центъра на звезда от синтетичен рубин. На снимката беше гола, разбира се.
Райх отговори: „Съкрушен. Не довечера. Губи ми се един милион.“
Тя отговори: „Сряда, умнико. Ще ти дам един от моите.“
„С удоволствие приемам. Ще доведа и един приятел. Целувам всичко твое.“ — отвърна й той и си легна.
И пак крещя на Човека без лице.
Сряда сутринта Райх посети научноизследователския отдел на „Монарх“ (бащинска загиженост, нали разбирате) и прекара един ползотворен час сред талантливите млади служители. Обсъди с тях работата им и бляскавото бъдеще, което ги очаква, ако останат верни на „Монарх“. Разказа им един древен виц за пионера — целибатер, който извършва принудително кацане върху катафалка в далечния космос (и мъртвецът казва: „Но аз съм просто един от туристите!“), и талантливите млади служители раболепно се изсмяха, изпълнени с леко презрение към своя шеф.
Благодарение на тази непринудена атмосфера Райх успя да се вмъкне в забранената за външни лица стая и да вземе тайно една капсула с поразяващо зрителните възприятия вещество. Те представляваха медни кубчета, два пъти но-малки от детонаторните капсули, но с двойно по-силно въздействие. При счупване избухваха с ослепителна синя светлина, която йонизираше родопсина — червения светлочувствителен пигмент в ретината, и ослепяваха жертвата, като парализираха представата за време и пространство.
В сряда сутринта Райх се отправи към улица „Мелъди“ в сърцето на театралния квартал и се отби в компанията „Психопесни“. Ръководеше я една интелигентна млада жена, която беше написала няколко великолепни парчета за рекламния отдел и едни страхотни антистачни песни за пропагандния отдел, когато „Монарх“ се нуждаеше от всякакви средства за смазването на миналогодишните работнически вълнения. Казваше се Дъфи Уиганд и според Райх беше образец на съвременно, отдадено на професията си момиче — непорочната прелъстителка.
— Как си, Дъфи? — Целуна я безстрастно. Тя имаше прекрасна — като кривата на положителен търговски баланс — фигура и красиво лице, но беше малко млада за него.
— Как сте, мистър Райх? — Погледна го особено. — Някой ден ще наема един от онези надзъртачи в самотни сърца, за да изтълкува целувката ви. Все си мисля, че намеренията ви не са сериозни.