— Здравей, татко. Сънувах един лош сън.
— Зная, момичето ми. Нямаше как да ти го спестя. Трябваше да направя един експеримент с онзи голям грубиян.
— Искам целувка.
Целуна я по челото.
— Много бързо растеш — усмихна й се той. — До вчера говореше като бебе.
— Раста, защото обеща да ме чакаш.
— Не съм забравил, Барбара. А сега можеш ли да се качиш горе сама, или трябва някой да те носи… като вчера?
— Мога и съвсем сама.
— Добре, момичето ми. Качи се в стаята си.
Тя отиде до стълбите, хвана се здраво за перилата и тръгна нагоре. Малко преди да ги изкачи, стрелна с поглед Райх и му се изплези. След това изчезна. Пауъл се приближи до Мери Нойс, измери и пулса и я разположи удобно върху дивана.
— Първа степен, а? — изръмжа той към Райх. — Боли, но след час ще се оправи. — Върна се при Райх и го изгледа отгоре, с потъмняло от гняв лице. — Заслужаваш да ти го върна заради Мери, но има ли смисъл? Нищо няма да научиш. Просто си неспособен да го разбереш… нещастнико.
— Убий ме! — изстена Райх. — Убий ме, защото ако ме оставиш да стана, ей богу, аз ще те убия!
Пауъл вдигна разрушителя и намигна на Райх.
— Опитай се да се раздвижиш малко. Парализата не продължава повече от няколко секунди… — Седна и постави разрушителя върху коленете си. — Нямаше късмет. Не бяха минали и пет минути, след като излязох, когато ми стана ясно, че историята на Чука е фалшива. Ти си я подучил, нали?
— Ти си фалшив! — изкрещя Райх. — Ти и твоята етика, и високопарните ти приказки. Ти и твоите проклети фалшиви…
— Тя каза, че пистолетът е убил Д’Кортни — невъзмутимо продължи Пауъл. — Това е вярно, но никой не знае с какво е убит Д’Кортни… освен теб и мен. Обърнах и тръгнах насам. Пътят ми се стори дълъг. Малко остана да се окаже прекалено дълъг. А сега се опитай да станеш. Не може да ти е чак толкова зле.
Райх се изправи с усилие. Дъхът му свистеше ужасно. Изведнъж бръкна в джоба си и измъкна касетката с капсулите. Пауъл се изви назад в стола и ритна Райх с пета по гърдите. Касетката изхвърча от ръката му и той се строполи назад върху дивана.
— Тези хора няма да се научат, че надзъртач не може да бъде изненадан — каза Пауъл. Отиде до касетката и я вдигна. — Днес си помъкнал цял арсенал, а? Държиш се като човек, когото търсят жив или мъртъв, а не като свободен гражданин. Отбележи, че казах свободен. Не невинен.
— Свободен, но колко още? — процеди Райх през зъби. — Думата „невинен“ и аз не съм споменавал. Но докога ще бъда свободен?
— Завинаги. Делото ми беше идеално изпипано. До последната подробност. Проверих го, като надзърнах в теб и Барбара преди малко. Всички подробности си бяха на мястото, с изключение на една, и този единствен пропуск прати цялото ми дело по дяволите… в дълбокия космос. Ти си свободен гражданин, Райх. Твоят случай е приключил.
Райх се опули.
— Приключил?
— Да. Безвъзвратно. Аз се провалих. Можеш да се разоръжиш, Райх. Гледай си бизнеса. Никой няма да те безпокои.
— Лъжеш! Това е един от надзъртаческите ти номера. Ти…
— Не е. Ще ти обясня. Знам всичко за теб… Какъв подкуп си дал на Гюс Тейт… какво си обещал на Джери Чърч… Къде си намерил играта „Сардина“… Как си използвал родопсиновите капсули на Уилсън Джордан… Как, за да си създадеш алиби, си извадил куршумите от патроните и после пак си ги направил смъртоносни с няколко капки вода… Дотук все чудесни улики. И обстоятелствата, и начинът са налице. Но липсва мотив. Съдът иска конкретен мотив и аз го нямам. Това те прави свободен гражданин.
— Лъжеш!
— Разбира се, бих могъл да те обвиня във влизане с взлом и опит за убийство… но не си струва. Все едно да гърмиш с детски пистолет, след като ти е засякло оръдието. А най-вероятно ще можеш да се измъкнеш. Единствените ми свидетели са една надзъртачка и едно болно момиче. Аз…
— Лъжеш — изръмжа Райх. — Двуличен, подъл надзъртач. Да не мислиш, че ще ти повярвам? Да не мислиш, че ще продължа да те слушам? Нищо не беше изпипал, Пауъл. Нищо! Провалих те по всички показатели. Затова ми залагаш клопки с адски машини. Затова… — Райх изведнъж млъкна и се удари по главата. — А това е може би най-голямата от всички клопки. И аз влязох в нея. Какъв глупак съм! Какъв…
— Стига! — прекъсна го Пауъл. — Като пощръклееш, не мога да надзъртам. А сега ми кажи какви са тези клопки. Наум.
Райх се изсмя дрезгаво.
— Сякаш не знаеш… Каютата ми на кораба… Номера със сейфа… Реактивната ми кабина…
Почти цяла минута Пауъл се вглъби в Райх — надзърта, възприема, осмисля, После лицето му започна да пребледнява и дишането му се учести.
— Боже господи! — възкликна той. — Боже господи! — Скочи на крака и закрачи объркано напред-назад. — Това е… Това обяснява всичко… Стария Моз е бил прав. Емоционални подбуди. А ние помислихме, че се шегува… И образът със сиамските близнаци в подсъзнанието на Барбара… И чувството за вина на Д’Кортни… Нищо чудно, че Райх не можа да ни убие в къщата на Чука… Но не убийството е най-важното сега. Нещата са по-дълбоки. Много по-дълбоки. И опасни. Повече, отколкото предполагах.