ФРАНИЪН: Ти искаш да гласуваме смъртната ти присъда.
ПАУЪЛ: Изборът е между моята смърт и евентуалната смърт на цялата ни позната действителност. Моля да гласувате.
АТКИНС: Нека Райх се събужда и прави каквото ще. Вече сме предупредени и имаме достатъчно време, за да го нападнем на следващия кръстопът.
ПАУЪЛ: Гласувайте! Моля, гласувайте!
(Молбата е удовлетворена)
Заседанието закрито
Циферблат
Малката стрелка на 9
Голямата стрелка на 01
Стрелката на секундарника на Унищожение
Пауъл се върна вкъщи след един час. Беше направил завещанието си, платил всички сметки, подписал документите, уредил всичко. В Съюза бяха разтревожени. И вкъщи го посрещнаха с тревога. Още с влизането Мери Нойс разбра какво бе направил.
Линк!
Без паника. Трябва да го направя.
Но…
Възможно е и да не загина. А… да не забравя. В лабораторията искат да аутопсират мозъка ми веднага след като умра… ако умра. Подписах документа, но ще те моля да им помогнеш, ако възникнат някакви проблеми. Искат да получат тялото преди вкочанясването. Ако е невъзможно ползването на целия труп, биха се задоволили само с главата. Погрижи се за това, ако обичаш.
Линк!
Съжалявам. А сега по-добре приготви багажа и заведи детето в болницата „Кингстън“. Тук няма да е в безопасност.
Тя вече не е дете. Тя…
Мери се обърна и изтича на горния етаж, оставяйки след себе си познатото сетивно внушение: Сняг/мента/лалета/тафта… но този път примесено със страх и сълзи. Пауъл въздъхна, но после се усмихна, когато на горната площадка се появи една гордо изправена девойка и с величествена невъзмутимост заслиза по стълбите. Беше облечена с рокля и на лицето й се четеше предварително репетирано изражение на изненада. Спря се насред стълбището, за да му даде възможност да оцени роклята и маниерите й.
— О, но това е мистър Пауъл?
— Да. Добро утро, Барбара.
— И на какво дължим честта да ви видим в нашия скромен дом тази сутрин? — Измина остатъка от пътя, като едва докосваше перилата с върха на пръстите си, и на последното стъпало се препъна.
— О, пип! — извряка тя.
Пауъл я хвана.
— Поп — каза той.
— Бим.
— Бам.
Тя вдигна поглед към него.
— Стой тук. Пак ще сляза по тези стъпала и се хващам на бас, че този път ще го направя идеално.
— Хайде на бас, че няма да можеш.
Тя се обърна, изприпка догоре и на най-горното стъпало зае предишната поза.
— Драги мистър Пауъл, вероятно си мислите, че съм ужасно лекомислена… — Започна величественото си спускане. — Но трябва да промените мнението си за мен. Вече не съм онова дете, което бях вчера. Сега съм много, много по-голяма. Отсега нататък трябва да се отнасяте с мен като със стар човек. — Стъпи на последното стъпало и го погледна въпросително. — Стар човек? Правилно ли се изразих?
— Може би „възрастен“ е за предпочитане, скъпа.
— Знаех си, че има нещо! — Изведнъж се разсмя, бутна го на един стол и се тръсна върху коленете му. Пауъл изохка.
— По-кротко, Барбара. Освен че си по-голяма, си и по-тежка.
— Слушай — каза тя. — Откъде ми хрумна идеята, че си ми баща?
— Че какво лошо има в това?
— Да говорим честно. Наистина честно.
— Готово.
— Ти чувстваш ли се като мой баща? Защото аз не се чувствам като твоя дъщеря.
— О? И като каква се чувстваш?
— Първо аз попитах, така че ти трябва първо да отговориш.
— Чувствата ми към теб са тези на любящ и покорен син.
— Не, бъди сериозен.
— Твърдо съм решил да бъда верният син на всички жени до момента, в който Вулкан заеме законното си място в семейството на планетите.
Лицето й пламна от гняв и тя стана от коленете му.
— Помолих те да бъдеш сериозен, защото имам нужда от съвет. Но щом…
— Извинявай, Барбара. Какво има?
Тя клекна до него и го хвана за ръката.
— Чувствата ми към теб са много объркани.
— В какъв смисъл?
Тя го погледна в очите със смущаващата откровеност на младите.
— Знаеш.
След кратка пауза той кимна с глава.
— Да, зная.
— Ти също си объркан. Зная го.
— Да, Барбара. Така е. Объркан съм.
— Това лошо ли е?
Пауъл се изправи и унило закрачи.
— Не, Барбара, не е лошо. Просто… не му е сега времето.