— Обясни ми го.
— Да ти го обясня… Да, може би трябва. Ами… ето как стоят нещата. Ние двамата сме всъщност четирима души. Има две Барбари и двама Линкълновци.
— Как така?
— Ти беше болна, скъпа. Затова се наложи да те превърнем в дете и да те оставим отново да пораснеш. Ето защо има две Барбари — отвътре е голямата, отвън детето.
— А ти?
— И в мен има двама души, но възрастни. Единият съм аз… Пауъл… Другият е член на Управителния съвет на Съюза на есперите.
— Какво е това?
— Излишно е да ти го обяснявам. Тъкмо тази част от мен ме кара да се чувствам объркан. Един господ знае, но сигурно това е детската част. Не зная.
Тя се замисли, след това бавно изрече:
— Когато не се чувствам твоя дъщеря, коя от двете съм?
— Не зная, Барбара.
— Знаеш. Защо не ми кажеш — Тя се приближи до него и обгърна врата му с ръце… една истинска жена с маниерите на дете. — Ако не е нещо лошо, защо не ми кажеш? Ако те обичам…
— Не става дума за любов.
— Точно за това става дума, нали? Нали? Аз те обичам и ти ме обичаш. Не е ли така?
Чудесно! — помисли си Пауъл отчаяно. — Ами сега? Какво ще правиш? Ще признаеш истината?
Да! — Отговорът дойде от стълбището. Мери слизаше с пътна чанта в ръка. — Признай истината.
Но тя не е еспер!
Забрави го. Тя е жена и те обича. И ти я обичаш. Моля те, Линк, не пропускай този шанс.
Шанс за какво? Да станем любовници, и то ако се измъкна жив от тази мръсна история с Райх? На повече не мога да се надявам. Знаеш, че Съюзът не ни разрешава да се женим за не-еспери.
Тя и на това ще е съгласна. С благодарност ще го приеме. Питай мен. Аз зная.
А ако не оцелея? Тя няма да има нищо… Нищо, освен един полуспомен за една полулюбов.
— Не, Барбара — каза той. — Изобщо не е така.
— Така е — настоя тя. — Така е!
— Не е. Сега говори детето. Детето мисли, че ме обича. Но не и жената.
— Детето ще стане жена.
— И ще забрави всичко за мен.
— Ти ще й припомниш.
— Защо да й припомням, Барбара?
— Защото и ти изпитваш същите чувства към мен. Знам, че е така.
Пауъл се изсмя.
— Ах, дете! Дете! Дете! Какво те кара да мислиш, че те обичам по този начин? Това не е така. И никога не е било.
— Обичаш ме!
— Отвори си очите, Барбара. Погледни ме. Погледни и Мери. Сега си много по-голяма, нали така? Не разбираш ли? Нужно ли е да ти обяснявам очевидното?
За бога, Линк!
Извинявай, Мери. Налага се да те използвам.
Тъкмо се канех да се сбогувам с теб… Може би завинаги… И това ли трябва да изтърпя? Не ми ли стига останалото?
Шшшш. По-спокойно, мила…
Барбара изгледа Мери, след това Пауъл. Поклати бавно глава.
— Лъжеш.
— Така ли? Я ме погледни! — Сложи ръце на раменете й впи поглед в лицето й. Лъжливото овчарче му се притече на помощ. Изражението му беше добродушно, толерантно, шеговито, снизходително. — Погледни ме, Барбара.
— Не! — извика тя. — Лицето ти лъже. То е… То е омразно! Аз… — Избухна в сълзи и хълцайки, каза: — Махай се. Махай се, ти казвам!
— Ние тръгваме, Барбара — обади се Мери. Приближи се до момичето, хвана го за ръката и го поведе към вратата.
Кабината ми чака отпред, Мери.
И аз чакам, Линк. Теб. Винаги. И Чървил, и Аткинс, и Джордан, и… и… и… и… и… и… и… и…
Зная, зная. Обичам ви всички. Целувки. БЛАГОПОЖЕЛАНИЯ…
Образ на четирилистна детелина, заешко краче, подкови…
Циничен отговор, визиращ Пауъл като покрито с диаманти чудовище.
Приглушен кикот.
Сбогуване.
Пауъл застана на прага и свирукайки си някаква усукана, тъжна мелодия, проследи как реактивната кабина се издигна в стоманеносиньото небе и се насочи на север към болницата „Кингстън“. Чувстваше се ужасно изморен. И малко горд от себе си за направената жертва. И дълбоко засрамен от това, че се чувстваше горд. Но очевидно беше много тъжен. Дали да не глътне малко калиев ниакат и да се възнесе на седмото небе? Но каква полза, по дяволите? Каква полза, когато в целия този огромен, скапан, седемнайсет и половина милионен град нямаше ни една сродна душа? Каква полза…
Усети първия импулс. Тъничка струйка латентна енергия. Почувствува го ясно и погледна часовника си. Десет и двайсет. Толкова скоро? Толкова бързо? Добре. Време беше да се приготви.
Влезе в къщата и се качи бързо в спалнята си. Импулсите заприиждаха един след друг… като трополенето на първите дъждовни капки преди буря. Психиката му започна да тупти и вибрира, когато улови и попи тези малки ручейчета от латентна енергия. Преоблече се и си сложи здрави и удобни дрехи, и…