Райх се усмихна. Вече успокоен, каза:
— Дъфи, сега можеш да ме целунеш.
— Мистър Райх, вече си получи целувката. Или може би това стана, докато беше още буден?
— Забрави го. Кошмари. Най-обикновени кошмари. — Райх се изсмя. — Защо трябва да ми пука от някакви кошмари. Целият свят е в ръцете ми. И със сънищата ще се оправя. Хей, Дъфи, нали веднъж ми каза, че искаш да те вкарам в лоното на греха?
— Това беше една детинска прищявка. Мислех си, че там ще срещна по-изискани хора.
— Избери си каквото искаш, Дъфи, и ще го имаш. Улици на греха от злато. Или от скъпоценни камъни. Улица на греха от тук до Марс? Готово! Ей богу, цялата Галактика мога да превърна в улица на греха, ако поискаш! — Заби палец в гърдите си. — Може би искаш да видиш господ? Ето ме. Давай, гледай ме!
— Милият. Толкова скромен, а главата му се е замаяла.
— Пиян ли съм? Разбира се, че съм пиян! — Райх измъкна краката си от завивките и се изправи, олюлявайки се леко. Дъфи веднага отиде при него и той я прегърна през кръста, за да се опре на нея. — Защо да не съм пиян? Победих Д’Кортни. Победих Пауъл. На четирийсет години съм. Имам шейсет години пред себе си, през които ще притежавам целия свят. Да, Дъфи, целия проклет свят!
Започна да обикаля стаята заедно с Дъфи. Това беше една разходка из разпалените еротични фантазии на Дъфи, защото вътрешната украса бе дело на декоратор надзъртач, който бе възпроизвел психиката й до най-малките подробности.
— Би ли искала да поставиш заедно с мен началото на династия, Дъфи?
— Нямам представа как се поставя началото на династия.
— Започваш с Бен Райх. Първо се омъжваш за него. После…
— Достатъчно. Кога започваме?
— После раждаш деца. Момчета. Десетки момчета…
— Момичета. И само три.
— И гледаш как Бен Райх поглъща „Д’Кортни“ и го присъединява към „Монарх“. Гледаш как противниците му падат един след друг… ето така!
Както ходеше, Райх ритна крака на една тумбеста тоалетна масичка. Тя се прекатури и на пода се пръснаха на парчета двайсетина кристални шишенца.
— След като „Монарх“ и „Д’Кортни“ станат „Райх, инкорпорейтид“, гледаш как изяждам останалите… дребните риби. Кейс и Ъмбрел на Венера. Изядени! — Райх стовари юмрука си върху една масичка до стената с формата на торс и я строши. — „Юнайтид транзакшън“ на Марс. Смачкани и изядени! — Счупи един изящен стол. — Концернът „Джи Си Ай“ на Ганимед, Калисто и Йо… „Титан кемикъл атомикс“… И след това най-малките гадинки: клеветниците, злобарите, Съюзът на надзъртачите, моралистите, патриотите… Изядени! Изядени! Изядени!
Заблъска с длан една мраморна статуя на голо тяло, докато тя падна от поставката и се разби на парчета.
— По-кротко, скъпи — Дъфи увисна на врата му. — Защо прахосваш всичката тази ценна енергия? По-добре поблъскай мен.
Вдигна я на ръце и я затръска, докато тя започна да пищи.
— Някои части на света ще са сладки… като теб, Дъфи. Други ще смърдят на леш… но аз всичко ще изгълтам. — Той се разсмя и я притисна до гърдите си. — Не разбирам много от делата господни, но зная какво искам аз. Ние ще разрушим всичко до основи, Дъфи, и ще построим всичко наново, тъй както ни приляга… На теб, на мен и на династията.
Отнесе я до прозореца, дръпна завесите и със силен шут го отвори. Чу се дрънчене на счупени стъкла. Навън градът тънеше в кадифен мрак. Само по небесните магистрали и улиците проблясваха светлини и от време на време червените очи на някоя реактивна кабина подскачаха над черния като катран хоризонт. Дъждът беше спрял и в небето беше кацнала тъничка бледа луна. Нощният вятър влезе, шушнейки, в стаята, като разсея тежкия мирис на разлетия парфюм.
— Хей, вие там! — извика с цяло гърло Райх. — Чувате ли ме? Всички вие… дето спите и сънувате. Отсега нататък ще сънувате моите сънища! Всички…
Изведнъж млъкна. Отпусна ръце и Дъфи се плъзна на пода до него. Хвана се с две ръце за рамката на прозореца и се протегна до кръста навън в нощта. Изви глава назад и погледна нагоре. Когато се дръпна назад в стаята, лицето му изразяваше смущение.
— Звездите — промърмори той. — Къде са звездите?
— Къде са… как го каза? — попита Дъфи.
— Звездите — повтори Райх. Посочи плахо към небето. — Звездите. Изчезнали са.
Дъфи го изгледа с любопитство.
— Кое каза, че е изчезнало?
— Звездите! — изкрещя Райх. — Погледни небето. Звездите са изчезнали. Съзвездията са изчезнали! Голямата мечка… Малката мечка… Касиопея… Дракон… Пегас… Всички са изчезнали! Нищо не е останало, освен Луната! Виж!
— Небето си е такова, каквото винаги е било — каза Дъфи.