— Не е! Къде са звездите?
— Какви звезди?
— Не им зная имената… Полярната звезда и… Вега… и… Откъде, по дяволите, да зная имената им? Да не съм астроном? Какво става с нас? Какво става със звездите?
— Какво представляват звездите? — попита Дъфи.
Райх я сграбчи грубо.
— Слънца… Кипящи и излъчващи светлина. Хиляди са. Милиарди… светят цяла нощ. Какво ти става, по дяволите? Не разбираш ли? Станала е космическа катастрофа. Звездите са изчезнали!
Дъфи поклати глава. Лицето й изразяваше ужас.
— Не разбирам за какво говориш, Бен. Не разбирам за какво говориш.
Той я блъсна встрани, изтича в банята и се заключи вътре. Докато се къпеше и обличаше набързо, Дъфи блъскаше по вратата и го молеше да се вразуми. Накрая се отказа и след малко я чу, че се обажда в болницата „Кингстън“ и им обяснява нещо с приглушен глас.
— Да видим как ще им обясни за звездите — изръмжа Райх, обзет от нещо средно между гняв и ужас.
Приключи с тоалета си и излезе от банята. Дъфи затвори набързо телефона и се обърна към него.
— Бен — започна тя.
— Чакай ме тук — сопна й се той. — Ей сега ще разбера.
— Какво ще разбереш?
— Какво е станало със звездите! — изкрещя той. — С липсващите, всемогъщи боже, звезди!
Изхвръкна от апартамента и слезе бързо на улицата. Спря се на празния тротоар и отново вдигна поглед. Ето я Луната. Виждаше се и една ярко светеща червена точка… Марс. И още една… Юпитер. Нямаше нищо друго. Освен мрак. Мрак. Мрак. Висеше над главата му — загадъчен, бездънен, ужасяващ. И докато гледаше, му се стори, че го притиска надолу, тягостен, задушаващ, убийствен.
Започна да тича, все още загледан нагоре. Зави край един ъгъл, блъсна се в някаква жена и я събори на земята. Помогна й да стане.
— Грубиян! Простак! — разкрещя се тя, докато се оправяше. После продължи с мазен глас: — Компания ли си търсиш, шефе?
Райх я хвана за ръката. Посочи към небето.
— Виж. Звездите ги няма. Не си ли забелязала? Изчезнали са звездите.
— Кое?
— Звездите. Не виждаш ли? Няма ги.
— Не разбирам за к’во говориш бе, шефе. Хайде. Давай да се повеселим.
Той се измъкна от лапите й и избяга. Надолу по улицата имаше монетен видеофон. Влезе в кабинката и набра „Справки“. Екранът светна и се чу гласът на робота:
— Въпрос?
— Какво е станало със звездите? — попита Райх. — Кога се е случило? Трябва да са го забелязали вече. Какво е обяснението?
Чу се прищракване, пауза, още едно прищракване.
— Бихте ли изговорили думата буква по буква, моля.
— Звезда! — изрева Райх. — З-В-Е-З-Д-А. Звезда!
Прищракване, пауза, прищракване.
— Съществително или глагол?
— Да те вземат мътните! Съществително!
Прищракване, пауза, прищракване.
— Няма информация под този надслов — обяви електронният глас.
Райх изруга, но се помъчи да се овладее.
— Къде се намира най-близката обсерватория до града?
— Уточнете кой град, ако обичате.
— Този град. Ню Йорк.
Прищракване, пауза, прищракване.
— Лунната обсерватория в „Кроутън парк“ е разположена на трийсет мили в северна посока. До нея се достига с маршрутна кабина, координати Север 227. Лунната обсерватория е дарена през две хиляди и…
Райх тръшна слушалката.
— Нямало информация! Боже господи! Всички ли са полудели?
Изтича на улицата и потърси свободна кабина. Една пилотирана машина минаваше бавно над главата му и Райх вдигна ръка. Тя се спусна, за да го качи.
— Север 227 — отсече той, докато се качваше. — Трийсет мили. Лунната обсерватория.
— Таксата е двойна — обяви пилотът.
— Плащам. По-бързо!
Кабината бързо набра скорост. Райх се сдържа пет минути, след това подхвърли небрежно:
— Забелязахте ли небето?
— Защо, какво има?
— Звездите са изчезнали.
Угоднически смях.
— Това не е шега — каза Райх. — Звездите наистина са изчезнали.
— Ако не е шега, ми го обяснете — каза пилотът. — Какво, по дяволите, са тези звезди?
Грубият отговор се въртеше в устата на Райх, но преди да избухне, кабината кацна в двора на обсерваторията, близо до куполовидния покрив.
— Изчакайте ме — отсече той и се затича по моравата към малкия каменен вход.
Вратата беше открехната и той влезе вътре. Чуваше се слабото бучене на механизмите на купола и тихото цъкане на часовника на обсерваторията. Като изключим слабата светлина от часовника, залата тънеше в мрак. Дванайсетинчовият телескоп работеше. Успя да различи смътните очертания на наблюдателя, приведен над окуляра на главния телескоп.
Райх тръгна към него, изнервен, напрегнат, сепнат от гръмогласното тракане на стъпките си в тишината. Стана му хладно.