— Вижте — започна той тихо. — Извинете, че ви безпокоя, но вие поне трябва да сте забелязали. Нали сте в звездния бизнес. Забелязали сте, нали? Звездите. Изчезнали са. Всички до една. Какво се е случило? Защо никой не вдигна тревога? Защо всички се правят, че нищо не знаят? Боже господи! Звездите! Винаги сме ги възприемали като нещо дадено. А сега ги няма. Какво се е случило? Къде са звездите?
Фигурата се изправи бавно и се обърна към Райх.
— Няма звезди — заяви.
Беше Човекът без лице.
Райх изкрещя. Обърна се и побягна. Изхвърча от вратата, хукна надолу по стълбите и по моравата към чакащата кабина. Блъсна се в прозрачната стена на кабината с такава сила, че се свлече на колене. Водачът му помогна да се изправи.
— Добре ли сте, шефе?
— Не зная — простена Райх. — И аз искам да разбера.
— Не е моя работа — каза пилотът, — но ми се струва, че трябва да се прегледате при надзъртач. Говорите като откачен.
— За звездите ли?
— Аха.
Райх сграбчи мъжа.
— Аз съм Бен Райх — каза той. — Бен Райх от „Монарх“.
— Да, шефе. Познах ви.
— Още по-добре. Нали знаете какво мога да направя за вас, ако ми направите една услуга? Пари… Нова работа… Каквото поискате…
— Нищо не можете да направите за мен, шефе. Вече ме оправиха в „Кингстън“.
— Чудесно. Значи честен човек. Ще ми направите услугата, защото вярвате в доброто или в каквото там вярвате, нали?
— Разбира се, шефе.
— Влезте в онази сграда. Огледайте мъжа, който седи зад телескопа. Добре го огледайте. Върнете се и ми го опишете.
Водачът тръгна, бави се пет минути и после се върна.
— Е?
— Най-обикновен човек, шефе. На около шейсет. С гола глава и бая дълбоки бръчки. Ушите му стърчат и има безволева, дето му викат, брадичка. Дръпната назад, нали разбирате.
— Той е никой… никой — прошепна Райх.
— Какво?
— Ами звездите? — попита Райх. — Нищо ли не си чувал за тях? Никога не си ги виждал? Не разбираш за какво ти говоря?
— Не.
— О, боже… — простена Райх. — Мили боже…
— Внимавайте да не ви мръдне чивията, шефе! — Водачът го тупна силно по гърба. — Ще ви кажа нещо, шефе. Те на доста неща ме научиха в „Кингстън“. Едно от тези неща е… Ами понякога на човек му хрумват щури идеи. Внуши си нещо и си вярва, че открай време е било така. Например… ами например, че хората винаги са били с по едно око, а сега изведнъж имат по две.
Райх го гледаше втренчено.
— И хуква по улиците и крещи: „За бога, откога всички имат две очи?“ Те му викат: „Винаги са имали две очи.“ Той вика: „Я не се занасяйте. Ясно си спомням, че хората имат по едно око.“ И ей богу, човек си вярва. И бая трябва да се измъчат, докато му го избият от главата. — Водачът пак го тупна. — Струва ми се, шефе, че и на вас ви е текнало нещо от рода на едното око.
— Едно око — измърмори Райх. — Две очи. Че настава страх и ужас, и задава се раздор.
— Какво?
— Не зная. Не зная. Имах много проблеми последния месец. Може би… Може би сте прав. Но…
— Искате ли да ви заведа в „Кингстън“?
— Не!
— Искате ли да останете тук и да роните сълзи за онези звезди?
Изведнъж Райх се развика:
— Какво ме интересуват проклетите звезди! — Страхът му се превърна в дива ярост. Нивото на адреналина в кръвта му се качи и той усети прилив на смелост и решителност. Скочи в кабината. — Целият свят е мой. Много важно, че ще се разделя с няколко илюзии!
— Точно така, шефе. Накъде.
— Кралския дворец.
— Къде?
Райх се разсмя.
— „Монарх“ — каза той и продължи да се залива в смях през целия полет в това ранно утро, докато стигнаха до внушителния небостъргач на „Монарх“. Но това бе един полуистеричен смях.
Администрацията работеше двайсет и четири часа и дежурните през нощта служители се намираха в последната сънлива фаза на нощната смяна от 12 до 8, когато Райх се появи. Въпреки че не го виждаха много често през последния месец, служителите бяха свикнали с тези посещения и бързо превключиха на по-високи обороти. Когато Райх се отправи към бюрото си, той бе последван от секретари и подсекретари, готови да докладват спешните задачи от програмата за деня.
— Оставете всичко — нареди той. — Повикайте целия персонал… всички шефове на отдели и организационни началници. Ще направя важно съобщение.
Настъпилото раздвижване го успокои и той отново усети здрава почва под краката си. Отново беше жив, реален. И тази беше единствената реалност… оживлението, нервното суетене, сигналните звънци, приглушените команди, бързото изпълване на кабинета му с толкова много обзети от страх хора. Но всичко това бе само едно предвкусвало на бъдещето, когато звънците щяха да зазвънят по планети и спътници и шефове на планетарни отдели щяха да тичат презглава към кабинета му с напрегнати от страх лица.