Намираше се на етажа на лабораторията. Беше тъмно. Изглежда, че служителите бяха решили, че е слязъл на улицата. Имаше достатъчно време. Като все още дишаше тежко, изтича до библиотеката на лабораторията, включи осветлението и се отправи към пулта за справки — плосък екран от матиран кристал, наклонен под ъгъл като чертожна дъска, поставен пред обикновен канцеларски стол. До него имаше сложно контролно табло с много копчета.
Райх седна и натисна СТАРТ. Екранът светна и електронният глас се обади от високоговорителя над главата му.
— Тема?
Райх набра НАУКА.
— Раздел?
Набра АСТРОНОМИЯ.
— Въпрос?
— Вселената.
Прищракване — пауза — прищракване.
— Според най-пълното определение, възприето във физиката, с термина „вселена“ се обозначава цялата съществуваща материя.
— Каква материя съществува?
Прищракване — пауза — прищракване.
— Материята образува съединения, чиито размери варират от най-малкия атом до най-големите струпвания на материя, познати на астрономите.
— Кое е най-голямото струпване на материя, познато на астрономите? — Райх набра ДИАГРАМА. Прищракване — пауза — прищракване.
— Слънцето.
На екрана се появи ослепителният диск на слънцето в бързо сменящи се кадри.
— А другите? Звездите?
Прищракване — пауза — прищракване.
— Няма звезди.
— Планетите?
Прищракване — пауза — прищракване.
— Има планета Земя.
Появи се картина на въртящата се около оста си земя.
— А другите планети? Марс? Юпитер? Сатурн…
Прищракване — пауза — прищракване.
— Няма други планети.
— Луната?
Прищракване — пауза — прищракване.
— Няма луна.
Треперейки, Райх пое дълбоко дъх.
— Ще направим още един опит. Да се върнем на Слънцето.
Слънцето отново се появи върху кристалния екран.
— Слънцето е най-голямото струпване на материя, познато на астрономите — започна електронният глас. Изведнъж млъкна. Прищракване — пауза — прищракване. Изображението на Слънцето започна бавно да гасне. Гласът заговори. — Няма Слънце.
Изображението напълно изчезна. Върху екрана остана само сянката, която гледаше към Райх… призрачна, безмълвна, страшна… Човекът без лице.
Райх нададе вой. Скочи на крака, събаряйки канцеларския стол. Вдигна го и го стовари върху ужасяващата сянка. Обърна се и като сляп прекоси библиотеката, мина през лабораторията и излезе в коридора. При асансьора натисна бутона УЛИЦА. Вратата се отвори, той залитна вътре и се спусна петдесет и седем етажа до централното фоайе на „Монарх тауър“.
То гъмжеше от служителите от първата смяна, които бързаха към кабинетите си. Докато си пробиваше път, Райх усети учудените погледи, насочени към нараненото му, кървящо лице. След това забеляза десетина служители от охраната на „Монарх“, които се опитваха да го заобиколят. Стрелна се напред и с бърза смяна на посоките успя да се измъкне от охраната. Мушна се във въртящата се врата и изскочи на улицата. Закова се на място, сякаш пред него се бе изпречила нажежена до бяло стена. Нямаше слънце.
Уличните лампи светеха, небесните магистрали блещукаха, червенооки реактивни кабини се носеха нагоре-надолу, магазините сияеха… А небето беше празно… не се виждаше нищо, освен дълбоката, черна, неизмерима безкрайност.
— Слънцето! — изкрещя Райх. — Слънцето!
Посочи с ръка нагоре. Чиновниците го измерваха с подозрителен поглед и бързо отминаваха. Никой не погледна нагоре.
— Слънцето! Къде е Слънцето? Не разбирате ли, глупаци? Слънцето!
Райх ги дърпаше за ръцете и размахваше юмрук към небето. После от въртящата се врата се появиха първите преследвачи и той си плю на петите.
Продължи надолу по улицата, зави рязко надясно и тичешком прекоси един пасаж с бляскави, пълни с хора магазини. В дъното на пасажа имаше вход на пневмоасансьора към небесната магистрала. Райх скочи вътре. Докато вратата се затваряше, той успя да зърне преследващите го служители от охраната, които бяха на по-малко от двайсет ярда от него. След това бе издигнат седемдесет етажа нагоре и се озова на въздушната магистрала.
Наблизо имаше малък паркинг с коли под наем, залепен за фасадата на „Монарх тауър“, и с лента за ускорение, извеждаща на магистралата. Райх се затича нататък, хвърли няколко кредита на служителя и се качи в една кола. Натисна СТАРТ и колата потегли. На изхода към магистралата натисна НАЛЯВО. Колата зави наляво и продължи напред. Управлението беше съвсем опростено. Наляво, надясно; стоп, старт. Всичко останало беше автоматизирано. При това колите можеха да се движат само по въздушните магистрали. Можеше с часове да се върти в кръг високо над града, като затворено в центрофуга опитно куче.